Ветеранът- общинар инж. Катя Киликчиева: Хората помнят

12 октомври е Денят на българската община.. Празнува се вече 19 години.

Жестът на zakazanlak.bg по повод днешния ден е една интересна среща с най- дългогодишния секретар на общинската администрация в Казанлък, човекът с многото информация и несподелени тайни, известен сред журналистите и като Човекът- избори тук, инж. Катя Киликчиева. Срещата с нея е благодарение на Диана Рамналиева, автор във вестник "Трибуна Арсенал".

Инж. Катя Киликчева е оръжейник по професия. Дипломира се в престижния Ленинградки технологичен институт – ЛТИ, където са завършили общо 153-ма българи, последните двама – през 1994-та. Значителна част от тях - арсеналци. Повече позната в Казанлък като дългогодишен Секретар на Общината и пръв Обществен посредник след създаването на тази институция тук, инж. Киликчиева, родом от Карлово, започва кариерата си в НИТИ и в „Арсенал“. За днешния Санкт Петербург Катя заминава веднага след гимназията. Връща се пет години и половина по-късно, вече омъжена за казанлъчанин, възпитаник на друг тамошен университет - ЛМИ, където за оръжейници учат и други българи през 70-те години на 20-ти век. Станчо Киликчиев намира Катя на студентско събрание. Подобно на извадена от романа „Отклонение“ на Блага Димитрова героиня, Катя блесва сред колегите си от студентското землячество като най-будния от гласовете на комсомолската сбирка. Станчо я забелязва. Но той я запомня и с друго – на купона след събранието карловката спретва чудна мусака. И така, вече 41 години.
13 от тях за Киликчиева минават в НИТИ. Като технолог, проектант и всичко, свързано с това, тя работи в тесен контакт със Завод 4 в Мъглиж, където след НИТИ отива като редови работник в Капсулната, за да стане след това и началник смяна. Но – за кратко. Иде времото на Големите промени. Инж. Киликчиева остава извън ВПК. Но ВПК си остава част от нея. Тя има отлични архиви от подредени документи и старателно надписани на гърба, снимки, от историята на българското студентство в СССР. В тях личат образите на култови руски академични имена в областта на оръжейните специалности, редом с лицата на млади българи, развили след дипломирането си в Ленинград, Тула и Москва, родното специално производство. Така характерните за него - дисциплина, усърдие и прецизност, си остават принципи в работата на инж. Киликчиева на секретарската позиция в Община Казанлък. Цели 12 години - времето, през което прохожда новото ни местно самоуправение, променя се мисленето, полага се основата на днешната административна общинска система. Катя е част от това. В седмицата, в която отбелязваме Деня на българската община - 12-ти октомври, връщаме годините назад в спомените на инж. Киликчиева за началото на възраждането на този празник, свързан с публикуването в Държавен вестник на първия у нас Закон за общините и градското управление в България на 12-ти октомври 1882 г. Преди 1989-та Денят на българската община не се отбелязва.
Г-жо Киликчиева, какъв е Вашият спомен от първото отбелязване в Казанлък на Деня на българската община?


Беше през 1998-ма година. През предишната 1997-ма Националното сдружение на общините в Република България /НСОРБ/ взе решение 12-ти октомври да се празнува като Ден на българската община - заради годишнината от публикуването на първия Закон за общините и градското управление на същия ден през 1882 г., подписано от Александър Батенберг. Решението беше взето към края на годината, след 12-ти октомври, затова първото отбелязване бе през следващата година. Имаше препоръки как да се чества и бе взето решението, което се следва и до сега, при тържествени случаи кметовете да носят тържествената огърлица, символ на местната власт. Първия път, когато празнувахме, още нямахме специално изработената огърлица, каквато бе направена по образец от Сдружението по-късно за всички български кметове. Огърлиците бяха изработени по поръчка от НСОРБ. Отделните общини сами си изработиха знак или герб. Така че - първата казанлъшка кметска огърлица бе изработена в НИТИ. Здравко Първанов организира изработването. Ползвахме за знак стария символ на тракийката от плакет на Общината, символ, добре познат в Казанлък и ползван дълго след това като герб. Първите чествания на 12-ти октомври минаваха като тържествени събрания в Зелената зала на Общината. Имало е и Ден на отворените врати при кмета Стефан Дервишев, но самият той тогава не дойде. По времето на кмета Стефан Дамянов празникът се премести във фоайето на Общината.
Сега следите ли процесите в местното самоуправление, не просто в Казанлък, а в страната? Все пак бяхте член на УС на Асоциацията на секретарите в Република България и до сега сте неин почетен член.
В началото полагахме основите. Участвахме в писането на нормативната уредба. При всяка промяна в законодателството експерти от НСОРБ, заедно с общински служители от различни места, разработваха типови документи, наредби, които после трябваше да се приемат от общинските съвети. Така беше при подготовката на Наредбата за административните услуги, сега – Наредба 26 в Казанлък. Тогава тези услуги се извадиха от закона и се предоставиха на общините. Много хора писахме образеца за тези наредби, моето участие бе в раздела за ЕСГРОН. Калкулирахме реалните разходи по услугите и аз трябваше да доказвам на съветниците всяка цена на отделните услуги. При реформата на привеждането на общинската администрация през 2000-та година, по Закона за държавния служител и Закона за админстрацията, имаше редица спорове. Тогава Общинският съвет прие първия Устройствен правилник на Община Казанлък, който написах аз, но имахме много спорове със съветниците относно конкурсите за длъжностите – да има ли за всички служители или някои просто да се преназначат по служебно правоотношение. Съветниците искаха повсеместни конкурси, но на второ четене се съгласиха с мен, че това би блокирало дейността на Общината и не е задължително по закон.
Колкото до Асоциацията на секретарите, тя се учреди през 1997 г. Предстои национално честване на 20 години от създаването й, на което са поканени всички, били на тази длъжност по общините у нас от тогава до сега.

Минали са 20 години от първите реформи. Като човек, бил вътре в процесите, какъв е Вашият анализ – какво се случва, демократизира ли се местното управление, повече или по-малко права имат сега общините при вземането на решенията за бъдещето на местната общност?

Напоследък не следя така отблизо процесите, но докато работех и като Обществен посредник, също в тясна връзка с общинската админстриация, у мен се оформи впечатлението, че държавата непрекъснато прехвърля нови задължения на общините, увеличава техните ангажимента, а единственото, което прави, е да осигури с бюджета заплатите на служителите от държавно делегираните дейности. Всички останали местни дейности са оставени на общините, да се оправят, както могат. Не следя така отблизо и отвътре нещата вече, но винаги чета дневния ред на общинските сесии, включително становищата на комисии. Следя и последващите решения на Общинския съвет, така че - имам представа какво се случва в Казанлък. Следя и медиите. Интересно, че рядко съм изненадана от решенията, обикновено се гласуват, както съм и очаквала.
Да, Вие бяхте първият Обществен посредник на Казанлък, когото хората наричат по примера на националната институция Омбудсман. Как проходи тук тази структура?

Много трудно. Но постепенно хората се заинтересуваха, започнаха да идват. Около пролетта на 2008-ма година хората се научиха да търсят помощта на обществения посредник. Неговите правомощия не са толкова големи, колкото, вероятно, хората биха искали. Но дори, когато не можеш да помогнеш на гражданите, можеш да им посочиш верния административен път, който да извървят към решението на проблемите си. Винаги съм била честна с хората, казвала съм с какво мога и с какво не мога да помогна. Заедно дори сме писали писмата до общинските институции, които следва да вземат мерки, за да решат проблемите. Но хората идват за помощ не само по въпроси на общинските служби, където общественият посредник има пълномощия. В такива случаи съм се заемала лично. Хората се жалват от мобилни оператори, енергодружества, социалните държавни служби, от всичко, което ги притеснява. Трябва да познаваш цялата система как работи, за да ги насочиш по правилния път.
Кога сте се усетили най-полезна за някого като Обществен посредник, имате ли конкретен спомен?

Много хора са идвали, не мога да отделя случай. Но хората помнят. Срещат ме на пазара, на улицата, казват ми: „Добър, ден!“ И ми припомнят, че съм помогнала, за мен това е удовлетворение.

А неблагодарностите?

Ох...! Хората си мислеха, че мога и трябва да реша всеки проблем. Като поставянето на обществени тоалетни, например, по време на Празника на розата. Помня как един ядосан гражданин на висок тон ме съветваше на улицата как да разпоредя на кмета да сложи тоалетни в градинката на „Искра“..

сн: Катя Киликчиева със съпруга си Станчо и едно от двете внучета
.
Организирали сте като Секретар на Община Казанлък десетки казанлъшки избори, бяхте и председател на Общинската избирателна комисия през 2007 година. Що за работа е това – изборите, отвътре?

Преди всеки избор беше по отделен закон. Сега е по-лесно, вече има общ Изборен кодекс. Но е приятно да срещам и сега стотиците членове на секционни избирателни комисии по места, които познавам лично. Много от тях казват: “Къде се загубихте, г-жо Киликчиева, така хубаво ни обяснявахте...!“

Г-жо Киликчиева, за малко да станете кмет, загубихте само с един глас вътрешните избори на БСП... Съжалявате ли?

Нямаше как да се случи... Хората просто искаха Стефан Дамянов.

Вълнувате ли се още от партийните дела?

Да, защото съм член на Общинския партиен съвет и делегат на последния Конгрес. Но след изтичането на мандата ми, спирам да се занимавам с каквото и да било там. Крайно време е младите хора да поемат нещата. Стига вече с нас, има толкова млади способни момчета и момичета с идеи и желание и просто трябва вече да им се даде път. Ако поискат съвет, с удоволствие, но иначе – след мандата спирам дотук.

Толкова общински и обществени ангажименти… какво дава и какво взема това?

Опознаваш много хора, помагаш или не, ако не можеш. Но винаги съм била откровена в това - да кажа какво мога и какво не. Удовлетворението идва от дадената помощ за хората, които помнят и не спират да благодарят. И все още има служители, с които съм работила, които ме срещат с въпроса: “Шефче, как си...?“ Мярката за свършената работа е, като те срещнат на улицата хората, да те поздравят. И никога не съм пренебрегвала семейството си, въпреки многото обществени ангажименти. Радвам се и сега на децата и двете си внучки. Жалко, че не са тук, но те са всичко за мен!

При Вас всичко започва от избора на професията оръжейник. С какво тя Ви беше полезна за личната кариера?


С дисциплината, която възпитава. С уменията да се работи с документи и информация. С навика да четеш постоянно, да търсиш и намираш съдържанието, което ти е нужно в работата, да четеш „между редовете“.



Още по-назад във времето – най-топлият Ви спомен от Санкт Петербург?

Те са много, много. Била съм още няколко пъти в нашия университет. Но най-първите спомени са най-силни. Бяхме приети много добре, отлични отношения имахме с преподавателите. Ценяха ни. Уважаваха ни, помагаха ни и бяхме неотлъчно под тяхната грижа. Ходили сме по техни манифестации, но винаги с българското знаме в ръце. Участвали сме в състезания и викторини, дори съм била капитан на българския отбор в „Политикус“, три пъти спечелил това историческо състезание за Втората Световна война. Спечелихме Купата на „Политикус“ завинаги и я предодахме на българското консулство в Ленинград. Интересът ми към Втората Световна винаги е траен. Ярко помня големите празненства за Деня на Победата през 1975-та, когато за пръв път прозвуча по площади и улици химнът на 9-ти май „День Победы“. Търчала съм из целия град, за да видя хилядите ветерани по улиците на града, хората, изнесли на раменете си тази тежка война. Давам си сметка за времето сега, когато гледам Парада на 9-ти май по телевизията - тези хора остават все по-малко... Гледали сме театър, опера от висока класа в Марийнския театър, тогава – Киров. Балет на лед с Пеги Флеминг! Ермитажа! Духът, който Санкт Петербуг носи, е оставил у нас ярки следи и траен интерес към културата, интерес за цял живот.


Автор Диана Рамналиева

Интервюто е публикувано в новия, 168 брой на в. "Трибуна Арсенал"