Вода за злато

Едно от иносказанията, които помня от детството на село, бе нанизано като перла сред манистата от мистични легенди, разказвани така сладкодумно от бабите в махалата. Вечер се събираха на пейката под уличната лампа и като пророчици знаменуваха я прииждаща буря, я слаба реколта или бърз годеж – сенки на врачки, осветени от слабата светлина на истината. Редяха мънистата на своите знамения и тук там слагаха и по някоя перла или смарагдов камък, така щото изреченото стряскаше всички слушатели и вбесяваше единствената по-млада съседка, пред чиито двор бе въпросната пейка на оракулите.

Сред отрудените жени присядаше и моята скромна баба Митра – как й прилягаше това църковно име! Родена с името си. Праведна и безкрайно щедра жена, събрала в сърцето си всякакви добродетели, даже искаше да побере още, и за това се качи при дядо Господ.

Та, в онази вечер на перленото сказание, докато пукахме царевични зърна в самоделна ламаринена кутия над уличния огън, ние, дечурлигата, чухме нещо по-странно и мистериозно от бабите. „Ще дойде ден, когато водата ще се заменя за злато.“ – избоботиха старите гласове. Тия жени гръмотевица ли ги бе жарнала на полето? Какви ги каканижеха? Топлите пуканки пукаха в щастливите ни усти, а ушите ни ставаха все по-големи. Бабите докосваха златните си сватбени обеци и се вайкаха, че идва времето да ги сменят за кофа чиста вода. „Ами златният преден зъб, ами медальонът от свекървата, а майчините пендари – и тях ли ще даваме за вода?“

Ние малчуганите нямахме никакво злато – за какво ни беше? Виж, водата, много ни трябваше – в селския канал се плацикахме летем, ловяхме рибки (импровизирано, като с пуканките), къпехме се в реката, измисляхме си какви ли не водни игри и надпревари, а накрая, приятно изморени, утолявахме жаждата под дворната помпа. Тогава с децата се замислихме (с детския ни акъл), че на нашата задружна група най-важни ни бяха чистата вода и вкусните пуканки. Гласувахме единодушно, че каквото и да се случи в света на нашата махала, най-твърдо трябва да отстояваме водата и храната. Нищо друго...какво ти злато?

Ето сега, години по-късно, с моите вече пораснали приятели от село, седим на същата тази пейка. И като че ли пророчеството се сбъдва. Пием вода от закупени пластмасови шишета, и, въпреки тази „предпазна мярка“ за здравословен начин на консумация, от медиите ни съобщават, че водата е „обогатена“ с уран. От кога и до каква степен е това „обогатяване“ не се знаело съвсем. И дали има и други екстри във водата? И това е неизвестно, тепърва ще има проверки из цялата страна. По-точно, отговорните институции и някои народни избраници знаели, но ние, порасналите деца – не. Червените не знаели, че сините знаели.

Нищо не разбирам от политическите изказвания по темата, още по-малко ме интересуват политическите краски, когато водата е оцветена с отрови.

Честно казано, повече разбирах какво говореха моите баби оракули. Толкова ли е трудно да се каже истината, каквато и да е тя, навреме, ясно и простичко?

Я аз да потърся златните пендари на баба Митра, за всеки случай.

Автор: Мария Ц.Дочкова-Асенова