Венета Василева: Всяко нещо трябва да се довежда докрай – и в живота, и в работата

Венета Василева е позната задочно от читателите на вестник „Трибуна Арсенал“. Във всеки очерк за млад надежден специалист или ветеран от завод 1, фигурира нейното име. И не без основание.
Имам чувството, че бих ѝ направила „портрет“ дори без да се срещам с нея – вече толкова много бях научила от колегите ѝ. Журналистическата етика, обаче, изисква разговор тет-а-тет. Е, малко с кандърми се случи, но се случи.
Накрая не съжалявах, защото самата аз сякаш се заредих от тази среща с Венета – толкова открит, слънчев и обичлив човек скоро не бях срещала. Не беше ме подвела интуицията, че с нея е приятно да се контактува. И разговорът тръгва леко, някак неусетно, без излишни предисловия. Даже и без кафе…
Венета Василева е завършила казанлъшката Природо-математическа гимназия. После – без да се замисля – Габровския технически университет. И то една от най-тежките, бих казала – мъжки специалности „Технология на машиностроенето и металорежещите машини“. По-известна в университетските среди тогава като „Трите мъки“, заради абревиатурата ТМММ. Чисто техническа специалност. „Нямаше как да бъде друго – споделя Венета – в семейството всички са с техническо образование“. Майка ѝ е била конструктор, баща ѝ – технолог. И двамата са работили в други казанлъшки фирми. Братът на Венета е руски възпитаник и сега е главен конструктор в завод 1 – инж. Стефан Рачев.
Още докато следва, Венета става стипендиант на „Арсенал“ и от завършването ѝ досега, вече близо три десетилетия, всеки работен ден е част от арсеналския многохиляден колектив. Започва от най-ниското ниво – като технически изпълнител, а след това и като технолог в Завод 1. „На времето всичко се правеше на ръка – чертежи, надписи. Технологиите също се пишеха на ръка. Сегашните специалисти са много улеснени в това отношение. Хич не им се вярва през какво сме минали… Но всяко нещо с времето си, нали!?“
Стъпка по стъпка Венета се изкачва нагоре в йерархията, за да стигне до ръководител сектор „Артилерийски системи“ в технологичен отдел. Пак на завод 1. От 2010 г. служебните ѝ грижи са артилерийските системи и технологиите свързани с тяхното производство, обновяване, реконструиране. Тя е човек, който намира удоволствие в работата. Заради разнообразието в нея. Сама казва, че ден с ден не си приличат. Дори тогава, когато очаква денят да мине спокойно, без проблеми и сътресения, излиза нещо изневиделица и ето ти неочаквани обрати. А тя е от тези, които това не я стряска. Търси и намира начини всяко нещо да си „дойде на мястото“. „Не мога да понасям някой да ми обяснява как едно нещо не може да се свърши. Трябва да може. Всичко е човешка направа…“ И подхваща бъркотията, за да доведе нещата до там, че да докаже как „има начин“. Не понася и безхаберието. „За съжаление, колкото и да са малко, има такива хора. Рано или късно те или напускат колектива, или разбират, че поведението им не се толерира и се вземат в ръце. На някои се налага и повече да им се обяснява. Но макар да съм импулсивна, опитвам се да проявявам търпение. Към хората трябва да се проявява разбиране и човечност. То рано или късно се връща“.
В сектора, който ръководи работят 8 човека. Повечето са млади хора – Даниел Дечев, Божидар Зафиров, Митко Господинов и др. Някои от тях вестник „Трибуна Арсенал“ вече е представял на страниците си. Венета определя всички като читави, амбициозни и отговорни хора. Удоволствие е да се работи с такива. Сред младежите има само един ветеран – Дончо Пенчолов. „Аз и Дончо имаме опита, от тях идват свежите идеи. За мен това е формулата на успешния колектив.“ И най-важното – всички се обичат, поддържат приятелски отношения, допълват се в работата при нужда.
Замислям се над изградените взаимоотношения, за които ми разказва Венета Василева и се сещам за една стара българска поговорка – „рибата се умирисвала откъм главата“. Един вид – от началника зависи какъв ще е колективът. Знае си Венета работата. С много хора работи, но никой не е споменал, че е конфликтна личност. Намира начин с всеки да се сработи. Докато разговаряхме на няколко пъти се наложи да вдигне телефона или да даде някакви наставления на влязъл в стаята колега. Ако бях с гръб и се бях абстрахирала къде се намирам, щях да бъда с усещането, че съм в детска градина. Към всички Венета се обръща с „миличко, душичко, слънчице“ или производни умалителни обръщения – не ги запомних всичките. Никого не погледна накриво, на никого не повиши тон. „Дали пък може да се кара?“...- сама си задавам въпроса. Попитах приятелката ѝ Донка Чернева. Тя я познава достатъчно добре – и като човек, и като ръководител и колега. „Венета е изключително въздържан човек – казва инж. Чернева. - Много, ама много рядко може да повиши тон. Трябва съвсем да е преляла чашата на търпението ѝ, за да излезе от равновесие и да се скара“. Такава си е инж. Василева. Блазе на хората, които работят с нея. То да го е срам човек да не си свърши работата както трябва. Тя умее да цени и уважава труда на колегите си. Това ѝ е предадено от Васил Манчев – бивш главен технолог на завод 1. „Всичко, което зная, съм научила от него. Той беше човекът, подкрепял ме от самото начало. Беше и си остава за мен еталон на човек и ръководител“ – с носталгия си спомня за отминалите години.
Венета Василева е щастлива майка на две вече пораснали дъщери – на 29 и 26 години. Голямата, Деси, работи в дизайнерска фирма в Пловдив като инженер-програмист. Ценена от колегите си заради уменията и хъса, които влага в професионалните задължения. (Генът си е ген, няма нужда да си задаваме въпроса на кого прилича). Ива е завършила специална педагогика и се занимава с деца със специални нужди. Започнала е най-напред в Пловдив, а от скоро работи в Казанлък. Всеки, обаче си е в отделно жилище, всеки си има собствени правила, които следва – и в работата, и в живота. Никой на никого не се меси. „Смятам, че отдавна е отминало времето да ги напътствам. Важното е, че сме си запазили добрите семейни взаимоотношения и най-вече – уважението“ – с гордост заявява Венета.
Венета и съпругът ѝ, вече пенсионер, живеят заедно с 10-килограмовия котарак Съни. Той е навсякъде с тях - зимата в апартамента в града, а лятото – в къщата в Долно Изворово. Най-глезеното „дете“ на Венета е съпругът ѝ – тя сама така си го определя. Глези си го с домашна храна, разходки по планината или морето. Най-много я зарежда слънцето. Слънчево ли е – то сякаш огрява в душата ѝ. Затова и морето ѝ е любимо място за релакс.
Проявява загриженост и за родителите си, които живеят в съседния вход Миналата година през най-тежките дни на пандемичната обстановка, се е чувствала „главен продоволствен доставчик“. Не им разрешавала да излизат и да се разхождат по магазините, защото са хора на възраст и се притеснявала за тях.
Тръгнахме отзад напред – от децата, през родителите, та да стигнем до бабите и дядовците. И за тях има какво да се каже, и то не малко.
Баба си помни. Тя е габровка от известния там род Платиканови. В Габрово често е прекарвала детството си, а баба ѝ я водила на кино и сладкарница. Такива едни детски спомени, към които се връща с умиление. Там отсяда и докато учи във ВМЕИ-то. Това обяснява и особената привързаност на Венета към българската Столица на хумора и шегата.
По-интересни са историите, които разказва за дядо си, когото не познава. Той бил шофьор, колоритна личност. Кръчмите обичал, сбирките с приятели обичал. По него време излязъл закон, с който се забранявало шофирането след употреба на алкохол. Негов приятел тогава възкликнал: „Какъв закон, бе?! Та той Платикана на една кана вино най-добре си кара…“
Разказва ми историята за името на рода Платиканови…Само че се връщаме още по-назад.
Разправяло се, че навремето прадядото на Венета някак счупил в кръчмата една кана. Кръчмарят всяка вечер, като ходел там все му повтарял: „Плати каната, плати каната!“. От там дошъл прякора Платиканата, та отишло и във фамилията – Платиканови. Така са ѝ го разказвали на нея.
Венета споделя, че наскоро прочела „Чамкория“ на Милен Русков. Сюжетът я впечатлил особено много. Не само заради значимите исторически събития, описани в него, но и заради философските мъдрости на един обикновен човек от началото на миналия век. Времето, в което са живели нейните дядовци. Така от приказка на приказка се върнахме с век назад, до разказите, звучащи почти като легенди. Легендите за Венетините корени, които тя цени и към които се отнася с дълбоко уважение.
Венета счита, че носи гена на дядовците си – обича компании, гости, приятели. Обича да се развърти в кухнята, да сготви, да подреди трапеза. Сега, в тези несигурни и неспокойни месеци, да не кажа – година, това страшно много ѝ липсва. Тя не губи надежда, че обстановката ще се нормализира и ще може отново да събере приятели и близки. С повод или без – „важното е да е весело“. Само с едно нещо не прави компромис Венета – пие само специално кафе на капсули от машина. Затова си я носи навсякъде накъдето тръгнат.
И с други неща не прави компромис по принцип – каквото се захване, да се довежда докрай. Това е принцип за инж. Василева – и в живота, и в работата. А нейното призвание?! То е такова – да обгрижва младите, да ги напътства, да им вдъхне кураж и увереност, че те са бъдещата „нова генерация“ на „Арсенал. А от опита ѝ да се възползва фирмата – днес утре и занапред… На такива като нея се крепи и ще се крепи казанлъшката оръжейница – хора предани, сериозни, отговорни.
Ей такъв, земен човек е Венета Василева. Такава я възприемат колегите ѝ. Така я възприех и аз. Уж с кандърми стигнахме до тази среща, а накрая сякаш още можехме да си говорим… Станахме си близки.
Може би и вие ще я почувствате така…