Светлин Ивелинов е режисьор и хореограф, завършил Държавното хореографско училище в София и балетна режисура в Държавния театрален институт - Москва /ГИТИС/, възпитаник на Софийската консерватория. Кариерата му започва като балетист в Софийската опера, след което посвещава над 30 творчески години на столичния Музикален театър. Постъпил като солист на балета, след четири години, през 1995-та, Ивелинов вече поема неговото ръководство. И днес Светлин Ивелинов е Художествен ръководител на балета на театъра.
Хореограф и режисьор с изключително богата биография, той дава на публиката над 60 постановки – музикален театър, опера, драматичен театър. С богат опит в телевизионни и кино-продукции. Работил е с режисьори като Светозар Донев, Красимир Ранков, Пламен Марков, Боньо Лунгов, Камен Донев и забележителния акад. Пламен Карталов. Поставя балети към опери, оперети, мюзикъли и театрални спектакли, концерти, някои от които – гледани в страни като Германия, Австрия, Дания, Словения, Япония. С неговото CV са записани филмовата продукция „Ферма за чучулиги“ на братя Тавиани - 2007 и „Мисия Лондон“ на Димитър Митовски - 2010 г. Култовите заглавия на Музикалния театър – „Зоро“, „Исус Христос - супер звезда“ и „Чикаго“, където е мениджър на спектакъла, са също част от творческата му кариера.
Последната му столична премиера, авторският спектакъл „Танго“, е хит в сезона на Софийската опера. С първата реализация на „Танго“ -1998 г., която влиза в Златния фонд на Аржентина, той печели „Музикант на годината“, следват още десетки участия в конкурси, журирания, престижни отличия, сред които – Наградата за хореография на името на Анастас Петров, два пъти „Кристална лира“, „Златно перо“-2019 и „Златен век“-2020 за цялостен принос в българската култура.
- Г-н Ивелинов, осем години с трупата на Театър „Любомир Кабакчиев“ в Казанлък. Има ли нещо специално, което държи тази творческа връзка така жива?
- Като че ли започнахме да се превръщаме в едно… Въпреки, че съставът се обновява постоянно с доста млади актьори от НАТФИЗ, които привлече директорът Димитър Кабаков, което се отразява на цялата трупа, ние всички вече сме близки като хора, имаме си приятелствата, познаваме се все повече и повече, вълнуваме се един за друг… В същото време, винаги има някаква изненада. Всяка нова пиеса е нещо, което сътворяваш наново. Давам на различните актьори различни задачи – в една пиеса един образ, в следващата – той да бъде диаметрално различен. Това в много отношения е по-хубаво, виждаш възможностите на тези хора и за самите тях е по-интересно – работят върху друг вид емоция, изживяване. Смятам, че взаимната работа с трупата е доста разнообразна. За актьорите в известна степен е по-необичайна, защото при мен без движение нищо не се случва.
- Да, малко са професионалистите от сцената, които в работата си едновременно са и режисьори, и хореографи. Освен това, много държите на текста. Как се случи така, че успяхте да се изградите като точно такъв постановчик?
- Предполагам, това е възпитано у мен. Многото години работа в Музикалния театър, операта и драматичните театри предполага познанията ми в тази област – това, да работя с текст, музика и движение. Така се получи, че работата ми не бе чисто движенческа, често се е налагало да изграждам образи, поведение, да търся израза на словото, така че думите да стигнат до публиката, а не просто да бъдат илюстрация на музиката. Получи се своеобразен вид обучение. Още повече, че съм работил с едни от най-големите режисьори на България, не само в операта, но и в театъра. Работата с текста в музикалния театър, операта, драматичния театър и киното е различна. Опитът ми на всички тези места ми дава познания върху цялата текстова работа за сцената.
- Как се променят самите актьори в тази съвместна работа, със сигурност са по-различни, отколкото при първата Ви среща?
- Развиват се, определено. Получи се нещо като школуване, без да съм си го поставил като задача. Разбира се, задачата винаги е да изградиш. Що се отнася до движението, трябва да ги направиш така органични танцово, движенчески, както и в мизансцените, че да имат естествен и професионален изглед с това, което правят на сцената.
- Какво не сте правили още с трупата на казанлъшкия театър?
- О, много неща не сме правили… Но относно работата с текста, аз наистина работя много върху това – изказът, начинът на говорене, на поднасяне на самия текст, са нещо много важно за сцената. Всяко придихание, сричка, дума са от огромно значение. Никога не е между другото. Така поне е за мен. Обръщам огромно внимание на текста.
- Може би това е свързано и с начина на обучението в ГИТИС?
- Освен класа, който завърших по балетна режисура там, аз любопитствах и в драматичния театър. Посещавах много лекции за драматични актьори и курсовете по драматична режисура. Бях навсякъде. Някъде се промъквах тайно, другаде ми разрешаваха. Там ми се отдаде възможността да се докосна до работата на изключително силни руски актьори и режисьори.
- Като професионалист, работещ и в столицата, и в страната, доказано и с толкова награди, имате поглед върху картината у нас като цяло. Какво се случва в момента в българския театър?
- В българския театър и изобщо – на българската сцена, се случват хубави неща. Смятам, че като цяло изкуството ни върви възходящо. Да, има много трудности и брак. Има спектакли, които не ми харесват, но има и спектакли, които много харесвам. Има великолепни неща, изключителни! Хората работят с много търсене, светът е толкова отворен! У нас винаги е имало знакови режисьори, явяват се и много интересни нови имена, които в своите търсения и изразни средства, създават една достатъчно богата палитра от творци, свободно изразяващи се хора. Навсякъде се случват интересни неща. И в операта, и в Музикалния, и в драматичните театри…
- Ковид 19 май даде някакъв добър тласък за българската сцена в крайна сметка, имаме порой от събития…?
- Даде страхотен тласък, хората искаха да правят, да правят, да правят…! Имало е задържани у тях неща, които сега идват лавинообразно. Постоянно и мен ме канят да видя нови спектакли и аз не мога да смогна. Всичко върви едно след друго и едно с друго. Аз също много пътувам, за да работя – София-Казанлък-Варна-Пловдив… Така е и с много мои колеги. Задържаните от локдауна неща сега се реализират, заедно с новите, които ги застигат.
- Вие сте едни творчески щастливи хора…?
- Да.
- Да се върнем към повода за тази среща – „Мистериите на траките - Орфей“, с който Казанлък отвори вратите на Тракийските празници 2021. Какво крие той, освен директната тематична връзка с този, все още непознат докрай народ, обитавал нашите земи?
- Интересното тук е присъствието на този вечен постулат, който върви през вековете – преходът от „Осанна!“ до „Разпни го!“. Докато съществува възхвалата към една фигура, която води хората, е налице и възможността за тази много малка стъпчица към нейното отричане. Именно това е постройката на този спектакъл, който дава и един облик на вярването, мисленето и експресията като чувственост на тези хора, траките.
- Те не са ни оставили писмени разкази за себе си. Може ли танцът да бъде ключ към нашето разбиране за тях, от които имаме толкова ярки „мълчаливи“ движенчески изображения, запечатани в стенопис?
- Говори се много за „Златната книга на траките“, има я. Но ние не знаем точно как са се движели самите траки. Представяме си го по останалите от тях фрески, рисунки, статуетки. Имаме начина, по който застават телата им, дори – цели серии от последователност на движенчески картини. От там може да добиеш някаква представа за това, което са опитвали да изразяват. Казвам „някаква“, защото така или иначе, това са живописни картини. В тях е влагано не само фотографското възприятие, а и определена емоционалност през рисуването им. Само по себе си това подвежда към изразността на жеста-движение, на отношение помежду им. Съдейки по изображенията, аз вече мога да пресъздам определена картина. Но съм много далече от мисълта, че мога да предам реална автентичност на това, което е било. Да, пресъздавам движението, но преконструирано през съвременния ми поглед. Изразните средства на съвременното ми мислене допълват тази картинност. В това отношение не се ограничавам – правя един движенчески разказ на взаимоотношенията на хората, които могат да бъдат съотнесени, както към траките, така и към наше време. Танцът е изразно средство. Колкото до текстовете, г-н Кабаков е работил върху автентични текстове, превръщайки ги в пеани, носещи духа на времето. С него имаме дълга и пълноценна работа, вече много пиеси сме направили заедно. Така че в „Мистериите на траките - Орфей“ текстовете са правдоподобни. Те подпомагат структурата на самата картина, превръщат се във взаимоотношения и движения. Тази оригиналност на текстовете е много важна. По същия начин работихме и за „Нощта преди Албена“.
- Вероятно и сега, в новия Ви проект след „Орфей“? 
- Да, по същия начин. Отново с Димитър Кабаков, Милен Ямаков и художниците Росен Дончев и Ваня Запрянова, работим по три разказа на Йовков, с отправна точка „През чумавото“, където героите са затворени в едно пространство. Тук преминават и взаимоотношенията от „Божура“ и „Постолови воденици“, които не могат да се отнесат единствено към българското, народностното, тъй като Йовков е общочовешки разказвач. Той е като Маркес. Третира общочовешки проблеми. И е страшно интересен с изразните средства, с които работи – и реални, и иреални. Реалните човешки взаимоотношения се преплитат с иреалността в една сфера на свръхдуховна чувственост.
- Постановъчният екип – след толкова проекти сякаш се е сработил добре?
- Да, така е. Работим чудесно с Митко Кабаков. С Милен Ямаков съм работил много години, много спектакли имаме заедно. Той е изключително интересен, не се повтаря никога музикално. С него много работим върху музикалните образи. Аз никога не използвам музиката като фон. Тя трябва да бъде част от всичко. И когато зрителят слуша музиката, той да не я отделя от всичко останало. Тя трябва да бъде част от цялото. Този синкретизъм: текст - музика - движение - актьорско присъствие… всичко трябва да бъде един синтез. И с актьорите от казанлъшката трупа сега, в началото на новия проект, започваме да работим пак така – един съвременен, много динамичен театър. Взаимната ми работа с театъра тук е доста различна, пълнокръвна и интересна. Движенческият театър, който правим в Казанлък, вече надхвърля рамките на експеримент и се превръща в реален движенчески театър, което е рядкост за България като цяло.
- Интересно ви е заедно?
- Да. Смятам, че е много интересно и много взаимно обогатяващо. Защото актьорите също дават от себе си, така че се получава една симбиоза между мен и трупата, едно взаимно обогатяване в работата.
Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"
Jhmhaq преди 1 година
Jhmhaq преди 1 година