Тя отдавна е намерила своето пристанище.
След като 15 години от живота си посвещава на гурбетлъка, в един момент открива, че всъщност колкото по- далече си от родината, толкова в пъти повече започва да ти липсва и да я обичаш.
Приема предизвикателството да се върне в България с голяма цел- иска третата й, най- малка дъщеря да учи в българско училище. Не се притеснява от факта, че тук я чака труден живот, малко пари и още две пораснали момичета, за които трябва да се грижи.

Прибира се в България и се захваща за старата си любов- машината на баба. И започва. Да отглежда отново и полива корен. От който да живнат пак традициите. Като посява семенцето там, дето има нишан най- да хване. У малките.
Това накратко е личната история на Диляна Георгиева от Горно Черковище, царицата в своеобразното женско царство от 4 жени, което сътворява заедно с дъщерите си- момичета на 32,29 и 9 години.

сн: Женското царство на Диляна


Създава си кътчето за корени в малко ателие с размери на кутийка- 3 на 2 метра. Кръстило го е по нейному- D.GEOR, с лека италианска носталгия по онези земи, в които 15 години изкарва хляба си.

От времето, в което бродира живота си тук се е убедила, че камъкът си тежи на мястото и за да го има корена, бива да има и жилави домакини, които да го коланят и пазят. Затова се е захванала и с трудната работа: да отглежда корена и сее семето.
Българско.

Като създава народни носии. Без претенция за автентичност, но такива, които да будят интерес към народното. Първо опитала за малчугани, но все повече набира смелост и хъс и за големи. Дори вече има запитвания за изработка на булчински народни носии за годишнини от сватби. Няма претенция, че създава самобитни носии, нито автентични, а основно техни добри художествени копия, които провокират и събуждат интерес към корена и народното, а после всичко от човека си иде, е убеждението на Диляна.

Посветила се е основно на създаването на народни носии или части от носии за малки деца. И го прави с огромна любов и желание.
Това идвало от мерака, с който децата ги носели, а татковците купували. За различни поводи, или просто ей- така. Заради красотата и гиздата.

От опита си, Диляна уловила прекрасна, устойчива тенденция: при нея за костюмчета идвали татковци, които с желание пазаруват сукманчета, везана ризи и престилки за малките си щерки. Идва таткото, харесва му, кани се на заплата да го вземе и след час пристига с парите и казва: „не, не мога да чакам, дайте ми го сега“, са случки от ежедневието на шивачката, дето веза корени в 3 на 2 метра.


Подобни срещи осмислят времето й над иглата и машината с много надежда и вяра. С удоволствие и топлина.
Защото вижда смисъла от красотата, която създава. Да бродира блузки, сукманчета ,гайтани, ширити, престилки, да шие калпаци и потури, полички и какво ли още не, с което някога се е кичил и гиздил българинът.
И защото кутийката й с корени е на кьоше, в нея все по- често се спират и момчета. Малки такива, хлапета. Кукери.
„Лельо, можеш ли да ми направиш потури?“, попитал преди време малък рошльо. На следващия ден таткото пристигнал със заръката: правете потурите, изяде ми главата цяла вечер за тях.
Заради всички тях и най- малките си любознателни кандидат - купувачи Диляна държи и кутийка с розови бонбони. Спрат ли веднъж, после винаги спират, казва с усмивка шивачката, за която подобни срещи са онова огънче, заради което обърнала гръб на Италия и дошла тук.

И дават всичкото на дългия й иначе ден.

И така, бавно, потур по потур, престилка след престилка, Диляна бродира. По голямата нива, дето е най- мъчна за брод: българската. Онази, с корените. По които не всеки събира кураж и ищах да броди, защото е трудна, мъчна, дълга работа. И нелеко се оре нивата, но пък почнеш ли, тръгне ли ти семето, спиране няма.
В това вярва дизайнерката- шивач след българското си бродене по Италия и корени на 3/2 в Казанлък, дни преди Възкресението.

Дето ще го празнува с черкуване, и трите щерки. И софра с всичко наше, родно, което земята ни е дала. И после ще бърза отново към нейната малка и симпатична кутийка на кьоше в центъра на Казанлък, където я чака другото Възкресение- ежедневното, онова, дето все го дирим и то все около нас. Само очи и сърце трябват, за да го видим и носим със себе си.

А понесем ли това коренче в сърцето си, дадем ли му нов живот през децата си, бъднини имаме, е житейската философия на шивачката Диляна Георгиева.
Една българка от Долината на розите.
С италиански пътища и живи корени на кьоше.

Още от красотатана Диляна вижте тук: