Що струват Рим, Берлин, Париж, пред Шипка, Енина и Мъглиж?! – тая заигравка с езика, тръгнала из Казанлъшко къде времето на Втората Световна, става силно популярна сред поколението свои съвременници, което сега, почти изцяло вече се е пренесло в едно друго измерение. Обаче навръх Празника на това уникално място под Катуните – Енина, не е ли редно да поровим из коренищата от причини за тая някогашна страст към местния шовинизъм из околията?
Да, съвършена истина е, че духовното, пък и материалното възраждане на Казанлъшко, е тръгнало именно от там – селата под Балката, където първи в Долината полъхвал вятърът на Възрожденската промяна, довял откъм Търново, Габрово, Дряново и Трявна, първите семенца на покълващия български капитализъм и съпътстващия го възторг по нуждата от образованост.
Приютеният в Мъглижкия манастир Поп Харитон, прославил се по-късно в Дряновската епопея на Априлското въстание, отец Сергий, заточеният участник във Велчовата завера, голямата библиотека и килийното училище на това свято място, със сигурност са отключили пориви за духовно възраждане откъм близкия Изток на Казанлък. От север, Казанлък, градче, с определено турско население и семпъл дух на кротост, бил облъчван от мистиката и гордия нрав на шипченските хайдушки подвизи на Станьо Безлов, войводата Христо Патрев, неуловимият Пеньо Чернеолу и неговите местни събратя. Тия именно българи, запалили и бъдещите шипкалии – опълченци сред които блестят Христо Янъков и Стефан Орешков.
Шипченци търсят корените на образованието си още в домашната килия на поп Минчо, отворена към 1710 година и Шипченското обществено училище от 1835-та открито в Метоха на църквата „Св. Константин и Елена“. Читалището се датира в 1861-ва и вече е на 155 години.

Но гордостта на Енина е ненадмината:
Писмеността и образоваността тук вадят корени от 11-и век

„Енинският Апостол“ – най-старият изобщо български писмен паметник, съхраняван у нас, е нещо, гордостта от което, далеч надхвърля дребнавите граници на местния шовинизъм. Открит случайно при ремонт в енинската църква „Света Петка“, Апостолът се оказва най-старият запазен препис на славянски апостолски текст, изобщо. С което, енинци, няма как да не се гордеят. Интересно е, че църквата е обявена за национална културно-историческа старина, още през 1927-ма, далеч преди 1960-та, когато е намерен там този безценен писмен паметник. По идея на градския музей „Искра“ в Казанлък, храмът се ремонтира през 1960-та и именно тогава, Райчо Парфанов – един интерниран от Смолянско буржоазен наследник, попада на полуунищожения набор от папируси, докато копае за ремонта. Енинци казват, че Райчовата образованост, скрита зад славата му на бохем и човек, привързан към чашката, е причина старата книга, да не бъде просто захвърлена, а веднага предадена на музейните специалисти.

Предполага се, че Апостолът може да е пренесен тук от манастирите, намирали се в съседство по енинските земи. Знае се, че Енина е старо, още средновековно духовно място, в което се създава книжнина векове наред. Първият народен будител от Казанлъшкия край – енинецът Онуфрий Хилендарски, споменава в своята биография, че в началото на 19-и век, в енинските църкви се чете по старинни книги.
Сигурно затова, през 40-те и 60-те години на 19-и век, тук идват в търсене на старинна книжнина Раковски, Драган Цанков и Петко Рачов Славейков. Освен Енинският Апостол, тук са открити и други безценни писмени паметници на българската просвета и култура – Енинският стихирар от 14-и век и две Четвероевангелия от 16-и век.
На върха над Старата църква, още се белеят камъните от ранна средновековна крепост - Чилечито, където години наред енинци изравяха древни монети, най-старите - от 6-и век. Крепостта бележи мястото на стар път, който свърза Северна и Южна България от Стара Загора към Трябва и Велико Търново, по който се предполага, че са минали и дори - нощували в Енина, мощите на Света Петка Българска.
Тия факти от историята, в Енина не са забравени и за миг
Те се повтарят и потретват в поколенията, предават се в семействата, в училището, в читалището. Дават самочувствието на местните хора, че те са наследници на нещо обратно на невежеството, че са носители на прогресивното мислене, новатори, хора – специални. Поводи за самочувствие енинци имат и покрай други безспорни факти и исторически личности.
Пръв сред тях е приносът към националното Просвещение на енинецът Онуфрий Хилендарец с рождено име Богдан Минков – първият народен будител от Казанлъшко, Хилендарски монах, първият свещеник в българския храм „Свети Стефан“ в Цариград, сподвижник на Александър Екзарх в борбата за независимост на българската църква, станала първопричина за избистряне на българското национално самосъзнание през Възраждането. Израснал в свещеническо семейство в Енина, Онуфрий не спира да се грижи за духовното възвишение на своите съселяни – преподава тук на роден български, основава тук Първото Възрожденско училище в Казанлъшко, различно от килийното. В училището, което отваря преди цели 202 години, Онуфрий влага лични свои пари. Не спира да се връща в Енина, да проповядва независима българска църква, да учи децата на роден български. Онуфрий, замалко да стане и Търновски епископ, но крамолите църковни у нас, му попречват и вместо него, се предпочита друг, по-лоялен към гръцката църква кандидат. Онуфрий умира в Хилендарския манастир около 1865 година, но делото му се признава от историците и от енинци.
През 2014-та година, с дарения те му вдигнаха достоен паметник, който поставиха по стръмния път от църквата „Свети Георги“, нагоре към училището.
Възраждането оставя и други ярки имена на ктитори, свещеници и учители, чорбаджии – спомоществователи, сред които се откроява това на свещеника-учител Димитър Рогозов, владеещ няколко езика, един от двамата арестувани от турската власт в Казанлъшко българи, за съучастие към делата на Старозагорското въстание.
Почти не се оспорва фактът, че в Енина да основе революционен комитет, е идвал и самият Левски. Тук, да търси спомени за гибелта на сина си, идва и майката на Хаджи Димитър, опят от енински свещеник след смъртта си от турски ятаган на Бузлуджа. Старите енинци още си спомнят разказаните на ухо спомени на своите дядовци - свидетели на разнасянето на главата на войводата, набучена на кол, по улиците на Енина. В Енина се гордеят и с факта, че още на другия ден след като става ясно, че иде Освобождението, техните прадядовци събарят до камък селската джамия, от която не остава и помен. Не остава помен и от близкото турско село на югоизток от Енина, по пътя за което, вече 138 години, на всеки 3-и март, без година прекъсване, енинци дават своята почит към освободителите на Руските гробища – място извън селото, с паметник на починалите в Руско-турската война от 1878-1879-та.
Паметник в ограден и добре поддържан двор, на мястото на полевата руска болница, разположена навремето тук.

Енинският Апостол също вече има свой паметник

През миналата 2015-та година, родолюбивият ентусиазъм на видният бизнесмен, родом от Енина – Добромир Гущеров, се изля в две паметни за селото дела – паметника на площада с издялян от мрамор монах, с ръкопис в ръка, който символизира Енинският Апостол и весела скулптурна мраморна група в Чарда Махала, която показва качен на самара на прегърбено дребно магаре, не някой друг, а самият Бай Ганьо. Печалната Алекова слава на този европейски търговец, един от прототипите, на който герой – Ганьо Сомов, е родом от Енина, не пречи на местните хора да се радват на мраморното присъствие с признание към новаторското начало на капиталиста Ганьо, въплътено в предприемчивост, гъвкавост, умение да се правят пари, така нужно на новото ни време в първите години след Освобождението, когато се градят буржоазните основи на младото българско общество.
Енинци, прочути нашенски чешити, се радват на своя си Бай Ганьо и през своето си тънко намигване към неговите отблъскващи качества на дребен хитрец, сметкаджия и откровена демонстрация на липса на подобаващо за Европа възпитание. Енинци са хора с уникално чувство за хумор, да не кажем директно, че много от тях са си чисти подигравчии. Предприемчивостта обаче, в Енина си остава на почит. Предприемчиви енинци е имало винаги – десетки мелници, тепавици, бари и занаятчийски работилници работят по водите на Старата река до началото на 20-и век.
Eнинските яхни са най-добрите в Казанлъшко производители на орехово олио – шарлан, на суджуци и луканки, на масло, кашкавал и сирене. Прочутите Енински карначета, които навремето посрещаха народа дори на софийската централна гара, били най-търсени в цялата Казанлъшка околия. За това говорят и реклами от 20-те и 30-те години на 20-и век, публикувани в общинския вестник „Искра“, в една от които четем покана:“Екстра енински мезета – при Миньо!“
Мелничарството било най-развито, но в тоя бизнес в началото на 20-и век настъпва срив, свързан с построяването на прословутата Електроцентрала в Енина, вдигната от казанлъшката фамилия на Братя Стайнови, които виждат голям зор, както се казва, с ината на хората в Енина - техният бизнес се оказал застрашен от намаляването на водата по Старата река, заради Централата.
Принудени от местните собственици на работилници и мелници по реката, Стайнови се видели в нужда, сериозно да ги компенсират финансово, за да вдигнат своята ВЕЦ, срещу която енинци се надигнали, но с която обаче, после почнали нечувано да се гордеят. Преди три години – през 2014-та, Централата, в която повече от век продължават да работят турбини на „Сименс“, чества своя юбилей, който доведе тук стотици наследници на пионерите – предприемачи. От България и от целия свят. За да отбележат факта: Енина се сдобива с първата българска електроцентрала за обществено електроснабдяване, замислена, проектирана, финансирана и построена от българи.
Електричеството на Казанлък, посрещнато с бурни възторзи в първия ден на 1914-та в салона на читалище „Искра“, всъщност, идва по жицата от Енина. След няколко години, селото става и едно от първите населени места в България, което се електрифицира.
През 2014-та година, собствениците на Централата дариха по повод юбилея си, красива автобусна спирка за местните хора, която монтираха в центъра на селото. Дарения за своята си Енина, хората с възможности, правят много. Наследница на учителска фамилия – Марина Начева, е сред новите дарители на Енина. Макар и в чужбина, тя не забравя мястото под Балкана и неговото, за съжаление, така окаяно сега, читалище. Самото читалище е вдигнато преди близо век с дарения от енинци. Сградата се строи години, салонът е като казанлъшката „Искра“, сцената е отлично съоръжена за времето си, гипсови отливки на театрални маски красят тавана, а над сцената е изписано Вазовото „Не се гаси туй, що не гасне“, с което верую, растат поколения местни младежи. Тая прекрасна сграда с кула на покрива и червено лице на фасадата, по примера на Народния театър в София, бива порутена в началото на 80-те години на миналия век, когато и Енина не е подмината от модерната грандомания за ново соц строителство. Говори се, че на мястото на старата сграда, ще се строи нова. За нея времето на соц-а не достига. От тогава до сега, времето все недостига за възстановяване на загубеното, цели 30 години по-късно. Рухналото читалище, всъщност е най-голямата болка на енинци. И техният най-голям срам. Опитите на хора като Гущеров и Марина Начева, да поправят сбърканото, не успяват. Причината е в липсата на достатъчно подкрепа от местната общинска власт. Не просто финансова, а по-скоро – логистична и лобистка подкрепа. И не на последно място – липсата на любов и ентусиазъм за делото.
В последните десетилетия, читалището се прославя най-много от вокалната дамска група "Златна есен" и малките "Калпазанчета - талантчета", които носят тук награди от фестивали.
Основното, което се прави в Енина в последните десетилетия, ако не броим шосето от Казанлък с вело алея, пуснато миналата година, се прави с дарения. И най-големият дарител в новото време, си остава Добромир Гущеров.

Гущеров е отдавна дарява за Енина
Още преди петнайсетина години, по времето на местния кмет Боньо Мирчев, Гущеров реставрира църквата „Света Петка“, заедно с иконостаса, вдигна часовниковата кула със сцена в центъра и скулптурата на Яна – Козарката на входа на селото, откъм Казанлък.Спонсорира и строителството на Часовниковата кула.
За празника на Енина – Петковден, Гущеров е правил коктейли, плащал е небивали звездни фойерверки, водил е тук театрални звезди и звезди от шоу-бизнеса, като НЛО с Чочо Попйорданов. Защото Енина е театрално място.
Преди 40-тина години, един друг енинец – Минчо Лалев, води тук великия Калоянчев за гастрол на сцената на местното читалище. После Калоянчев идва пак, гостува и на Дечко Лечев. Минчо Лалев, друга видна фигура с принос към казанлъшкия културен живот, прохожда на сцената на енинското читалище „Братство“ – едно от първите български читалища, основано през 1869-та. Лалев играе първо тук, а после и на сцената на „Искра“ в Казанлък, в чието управление, участва до края на дните си. Театралната слава на енинци е пословична, за нея отделно следва да се пише. Тук кънтят гласовете на Кръстьо Сарафов, Константин Кисимов, Стефан Гецов, Славка Славова и Спас Джонев, играли на енинска сцена.
В списъка с имена в театрална история непременно трябва да посочим Дечко Лечев – енинец, двигател и на арсеналската самодейна трупа. Фамилията Лечеви продължава културните традиции и чрез сина Христо – създател на училищния вестник „Лексикон“ в ОУ „Мати Болгария“, първо журналист в арсеналския вестник, където пък, дълги години редакторства един друг енинец – Ангел Арабаджиев.

Фамилните традиции в Енина значат много. Фамилията Китипови е родила Петко Китипов – автор на историята на Енина, първото сериозно проучване на историята на което и да е селище в Казанлъшко, превърнало се в достоверен източник за бъдещи научни изследвания. Дъщеря му Людмила продължава да публикува книги, написани по факти от негови краеведчески събирателства.






Именно тя оповестява с научна точност, извода от проучванията по събраното от баща и - енинският говор е отделно езиково явление, различно от другите говори в Казанлъшко, предположения сочат връзка с Родопите, където се срещат подобни езикови особености.
От Китипови е и д-р Генчо Китипов – софийски ендокринолог, председател на Енинското софийско дружество, издал няколко свои изследвания за енинските личности и истории. От клона на Китипови е и хореографът Антоанета Алексиева, с ярък принос в националния сценичен музикален живот - години наред солист на балета на Националния Музикален театър, носител на „Кристална лира“, най-престижната родна музикална награда.
Много музиканти, но рокаджии, са проходили в читалището на Енина – част от тях, като Стефан Добрев и известният като Тумбата – музикант-художник, продължават да свирят по престижните клубове на София и Варна.
Усетът към изкуството тук покарва още през Възраждането - най-напред в семейството на Иван Енчев – Видьо, основателят на Художествената галерия в Казанлък, чиито родители се местят да живеят от Енина в града.
Едни от най-ценните художествени експонати в сбирката от икони на казанлъшката галерия, също са от енинската църква на името на Света Петка Параскева, която е причина за днешния празник-събор на селото.

Енинският Доктор Попов е прочут из цялата околия

Славният преди 60-тина и повече години енински лекар – д-р Попов, е наистина познат в цялата околия. Неговият природосъобразен метод на лечение е пословичен. Родът на д-р Попов се пренася в София, където работи и неговият внук – Иво Антонов, добре познат патриот, който отговаря дълги години за националните войнишки паметници в Министерството на отбраната. Още преди Девети 1944-та, енинци заговарят, че техен човек от Пройновите, станал царски зъболекар В София са привлечени да работят докторите Ченалов, Нихтянов, а проф. д-р Росица Курдова сега е консултант на Световната здравна организация, експерт на Световната здравна организация по маларията, завеждащ отдела по паразитология и тропическа медицина и националната референтна лаборатория по диагностика на паразитозите. Курдова става и национален консултант по паразитология на МЗ.
Един друг местен лекар, е баща на сегашния управител на казанлъшката болница д-р Кети Петрова Маналова - Владкова.
Нейният син – Виктор, сега прославя Казанлък до Виена и Лондон като млад и изключително талантлив пианист. Интересното е, че по бащина линия, през фамилията Владкови, Виктор си е чиста проба наследник на рода на Онуфрий Хилендарец.
Енина има национални имена в съвременната българска литература
Първо сред тях е името на Силвия Чолева. Водещ в Националното радио, автор на стихосбирки и романи, разкази, редактор дълго време в „Литературен вестник“, истината е, че в професионалните и читателските, Силвия, чийто баща е от Енина, е повече от отлично позната. Много от написанато от Чолева, е провокирано от неповторимата атмосфера на мястото под Катуните, където тя продължава да прекарва ваканциите си в родната къща на фамилията. Енина с двора и Боазът живее силно в нейния роман „Зелено и златно“. Стефан Кисьов е другото добре познато име в новата сериозна българската литература, пуснало енински коренища.
Кисьов е носител на националната награда Роман на годината на „Вик“ за 2004-та. Наследник на Гъчарите, Стефан прекарва детството си в Енина, а после, провокиран от спомените си за това, пише романа си „Не будете сомнамбула“.
Сред пишещите е и Човекът – Оркестър Румен Сомов, също е с енинска кръв. Той е автор на хумористични разкази, редактор на седесарския вестник „Казанлък“, татуист с национална известност, режисьор на постановки със собствени текстове и автор на уникален филм с актьорски присъствия на обикновени хора. Приключенец. Човек, който обича да провокира духа. Провокациите на енинци се простират и към образованието.
В съвременни принос на енинци към развитието на образованието в Казанлъшко, задължително е отбелязването името на Петко Желев. Запомнящ се директор, основател на Текстилното училище в Казанлък, Петко Желев е дългогодишен общински съветник, вписан в Почетната книга на града, вдигнал в общ ентусиазъм с колегите си, огромната и единствена по рода си училищна спортно-туристическа база „Младост“ на връх Бедек, която скоро бе предадена за управление на Община Казанлък.
Заедно с още двама енински текстилци, Желев прокарва пътеките на текстилното професионално образование в Казанлък, а наследникът му в училището, инж. Рени Червенкова, също вписана в почетните анали на Казанлък и също в кръвна връзка с Енина, довежда в днешната Гимназия по туризъм новите образователни успехи по време на своето повече от 25-годишното управление, приключило съвсем наскоро.

Енина привлича

Всеки, който е бил там, го усеща. Не случайно в Енина се заселват пришълци, повечето от тях – ВИП. Тук вдигат домове бизнес дамата Мария Игнатова, - зам.кметът от предния казанлъшки мандат, Петър Косев, изпълнителният директор на „Арсенал“, Николай Ибушев и заместникът му Янко Запрянов, художничката Веса Вълова...Обаче, зам. техническият директор – Христо Стрешков си е енинец на сто процента, още по рождение. Общинските съветници с покрив в Енина, през годините са най-много в сравнение с което и да е друго населено място в Общината. Седесарът – председател Николай Александров, също живее тук, както и дългогодишният съветник Петър Пепелешков, Сава Савов. Георги Каличков си е чиста проба енинец,
Туристическият му комплекс край Кметовци е по енински спретнат, чист и естетически неустоим. Каличков - Георги, бе и дълго време общински съветник, кошмари от когото вероятно още има в сънищата си бившият кмет на Казанлък, Стефан Дамянов. Съветниците по-ново време, са също много – към Запрянов и Ибушев, можем да добавим мощното гербаджийско присъствие край Стефан Драганов и младия Боян Каличков, плюс Николай Факиров.
Силното БСП – присъствие в Енина е Теодора Иванова, която освен общински съветник, е и зам.председател на казанлъшкото читалище „Искра“. Самият Стефко Драганов, е по занимание професионален продължител на традицията на енинската авто-слава. Тя почва още с двойката Радослав Петков и Костадин Гурлев, заради които преди 40 години енинци обикаляха България на кръст, следейки техните стартове от републиканския шампионат. Това е време, когато цяла Енина се вдига на Златните, „да вика“ за Радослав край трасето на най-великото родно рали.

Ефко, както е известен още Стефан Драганов, е достоен продължител – неговият клуб „Ефко Рейсинг“ е носител на националната титла не един път в последното десетилетие. Енинска връзка има и в обстоятелството, че Детското автоградче, където някога местните тийнейджъри тренират картинг, се намира точно тук – все пак, по времето на строителството, шефът на окръжната КАТ е от Енина – Димо Панчугов. Клоновете на Панчугови, са родили и друга днешна звезда в авто-мото-спорта – Стефан Панчугов. За тръпката на енинци по моторите, няма що да говорим, за пистите и надпреварите тук повече от 50 години, трябва да се пише отделно.

В Енина е хубаво

Красотата на Балкана и чистият въздух са уникални в целия регион. Енинското ждрело на Старата река е природна забележителност, освен че исторически е свързано с Електроцентралата и активната дейност на Казанлъшкото есперантско дружество. От ждрелото надолу към селото, откакто енинци се помнят, през дворовете им тече водата на Старата река. Само тук из дворовете „лятос“ бълбукат буйните поточета, свързани от местен рационализатор в стройна система за напояване, която опасва цялото село. Вада
та, Боазът, Пъстървата – все енински марки...
На „Пъстървата“ – старата, обаче, която е в съседство до сегашния комплекс, се отваря навремето и първият нощен бар в околията. Сепарета, уиски, червен плюш..., нес кафе на пяна. Барът е любимо място на народа от Казанлъшко през 70-те години на 20-и век, обаче иде време, той да бъде затворен - по спомените на енинци – под натиск от една тяхна съселянка, издигнала се в националната власт на тогавашната Партия – Майка - БКП.
Пенка Генова – Астаджова, всъщност е най-високо издигналият се човек от Енина в централната власт. С фамилията на загиналия парашутист, Димчо Астаджов, пратен от СССР да щурмува царската власт в България, тя се издига до член на ЦК на БКП. Като човек „от горе“, Генова, всъщност, помага много за индустриалното развитие на Казанлък и неговите промишлени предприятия, държи силна връзка с местната власт в лицето на кмета Станчо Коев и заедно градят Казанлък като град на техническата и научно-техническата родна мощ. Пенка Генова, явно, не е била лесна, както казват в Енина.

Но – то пък, кой ли енинец е лесен?!

Енинци са по природа „вити“ и бунтари. Тук в първата половина на миналия век, се надига движението на Анархистите. Още през 1918-та година в Енина идва видният анархист Георги Шейтанов. Така се поражда и духът на Септемврийското въстание в Енина – известно е, че анархистките идеи намират близост с БКП. Всъщност, за да се случи „Мъглиж беше пръв“, голяма част от въстаниците тръгват именно от Енина.
Сборното място на групата бунтовници е в източните покрайнини на Енина, където още стърчи постамент от соц-паметник, маркиращ събитието. В Енина са горени къщи и преследвани хора, заради участието им в Септемврийското въстание. Енинци с буйна кръв са и Петко Маналов, и Коста Дзънов. Макар, откровено свързани със съветската школа за износ на революции и партията на тоталитарния режим след 9-и септември, техните имена са увековечени в Енина - първият има вече ограбен паметник на площада, от който е останал само постамента, наново обкичен с лавров венец от мрамор, вторият е име на улица – най-дългата, централната в Енина. Впрочем, улица си има и Петко Маналов, такава е имало дори в Казанлък. А не се ли казваше така и местният консервен комбинат? – почнахме да забравяме.
За много по-възрастни местни хора, чиито млади години са минали във възхвала на Маналов, Астаджов и Дзънов, това са герои-антифашисти. Имало е и други енинци с партизанско минало. В Енина, в един момент, комунизмът пуска яки корени. Има си дори местен участник в Бузлуджанския конгрес, учредителният конгрес на БРСДП през 1891-ва. С тоя факт, енинци дълги години се гордеят, сложили са дори паметна плоча на родната му къща, край която самият Коле Парошев организира първата партийна сбирка на мощната по-късно местна партийна организация.
Някъде къде 20-те години на 20-и век, в Енина се заживява все по-градски. Къщите са с малки китни дворове, градинки, лалета, здравец, зюмбюли и шибой, розови "каламфири" и под конец подравнени чимшири. Младите почват да се сбират на соаре, жур, черпят в малка паничка сладко, пеят Стари градски песни, шият си модерни светски дрехи, вдигат читалище, дават театрални представления...

Енинци считат себе си за нещо различно. За хора „от сой“. Който ги познава, знае, че в това, те не се шегуват. Знае се също и, че с тях шега не бива.

С тях рядко се е шегувал дори присмехулникът Чудомир. Той казва така:“Енинци са предприемчиви, ловки, упорити, будни и много трудолюбиви. След като приберат плода от земята си, изорат и посеят през есента, по-голямата част от околните селяни забучват ръцете си в пояса и почват да бистрят политиката, като почнеш от октомврий, та до март. Енинецът това не прави. Той си уреди всичката работа с нивите и след това грабва торбата и тръгва на друга печалба. През лятото е земеделец, а през зимата е или абаджия, или воденичар, или търговец на всевъзможни стоки, или е контрабандист, ала празен не стои..., той бързо се култивира, „отраква се“ и се издига над общото селско ниво“.

Диана Рамналиева