Една десета от мъжкото население на Казанлъшка околия не се завръща от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни

Когато говорим за подвизите на българската армия, никога не трябва да забравяме, че зад тези мъже и воини стоят майки, съпруги, сестри, които след тежката обстановка в България след Първата световна война, носейки мъката в сърцата си, изнасят на гърба си образованието на децата, икономиката и възстановяването на държавата, казва историкът Чавдар Ангелов

Чавдар Ангелов е ВрИД директор на НПМ „Шипка – Бузлуджа”. Роден е през 1976 г. в Казанлък. Завършва история във Великотърновския университет. Дипломира се през 2000 г. и отбива военната си служба. Офицер от резерва – младши лейтенант от Танкови войски. Един мандат е председател на ПК по култура в ОбС-Казанлък, две години е член на УС на Фондация „Чудомир”. От 2004 до 2015 г. работи в ИМ „Искра”, а от 2015 г. до настоящия момент ръководи НПМ „Шипка-Бузлуджа”. От 19 февруари 2016 г. е доктор по нова българска история.
Семеен с две деца – дъщеря и син.

- Г-н Ангелов, в навечерието сме на 6 май – Деня на храбростта и официален празник на Българската армия. Какво в българската история ни прави горди днес?

- Фактът, че България продължава да съществува като държава под това име и на това място в продължение на повече от 13 века е достатъчно доказателство, че това се дължи на нейната военна мощ и на храбростта на българина. Всички познаваме нашите царе-пълководци, като започнем от Аспарух, Крум, Омуртаг, Симеон Велики, братята Асеневци, Иван Александър и стигнем до всичко, което се случва с нас през последните близо 140 години, откакто съществува свободна и независима България. Трябва да отбележим, че нашите съграждани казанлъчани също участват в този всеобщ порив в отбраната и защитата на Родината.

Казанлъчани и хора от Розовата долина са участвали във всички значими прояви на българското националосвободително движение по време на Възраждането. Казанлъчани са се сражавали в четите на Филип Тотю, на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в Ботевата чета. Най-дълго живелият Ботев четник е родом от Турия. По време на Руско-турската освободителна война около 150 души от Казанлък и околните села, се включват в редовете на българското опълчение. Голяма част от тях участват в боевете при Стара Загора и Шейново и при връх Шипка, когато окончателно е сломена турската съпротива и пътят към Освобождението е открит. Тези стари бойни традиции намират най-ярко изразено въплъщение в 23-и Пехотен Шипченски полк.

Полкът е създаден с Указ на княз Фердинанд през януари 1889 г. и на практика поколения казанлъчани са отбивали военната си служба в него. По стечение на обстоятелствата на 23-и Пехотен Шипченски полк е съдено по време на войните за национално обединение да попада на ключови места, което е свързано с много лишения, усилия и жертви от страна на личния състав. По време на Балканската война на 23-и ПШП съвместно с 10-и Пехотен Родопски полк се пада отговорната задача и те я изпълняват с чест да извършат решителния пробив при овладяване на Одринската крепост. Това се случва рано сутринта на 13 март 1913 г. по стар стил, като с превземането на форта Айваз баба рухва окончателно турската отбрана и Одрин пада в български ръце. Българските офицери, подофицери и войници, командвани от полк. Иван Пашинов, извоюват победата, която слага край на Първата Балканска война. По време на Междусъюзническата война 23-и ПШП се сражава в района на град Щип, впоследствие взема участие в сраженията на Калиманското плато и участва в спирането на евентуална сръбска инвазия на българска територия. Подвизите са много, героите - също.

По време на Първата световна война - най-кървавата война, в която България участва до този момент, 23-и ПШП е първата българска бойна част, която реално започва военни действия срещу сърбите. На 28 септември 1915 г. полкът получава бойна задача да овладее някои от командните височини по тогавашната българо-сръбска граница и връх Китка е първата от тях. Участват в освобождението на град Струга - родното място на братя Миладинови, от сръбските части, които се намират в него. Има интересно сражение при изгорения от сърбите мост на река Дрин. С цената на много усилия и жертви с това се слага край на сръбското присъствие към онзи момент във Вардарска Македония.

Нашите прадеди проявяват изключителен подвиг през октомври-ноември 1916 г. при село Кенали, когато успяват 42 дни да задържат превъзхождащия ги противник. Кенали е село с турско население, намиращо се на 15 км южно от град Битоля - днес се нарича Кременица, на територията на Р Македония. Там, на тази позиция през есента на 1916 г. 23-и ПШП дава решителен отпор в района на завоя на река Черна и не позволява на френските и сръбските войски да преминат на север.

През 1917 г. при поредната голяма офанзива на съглашенските войски на македонския фронт казанлъчани участват в битките при митичния връх Червената стена - кота 1248. Това са паметни места за българската военна история.

Нашите деди са се сражавали и в други части и съединения на Българската армия. През Балканската война това са 52-и пехотен полк, по време на Първата световна война – 55-и и 56-и пехотен полк. Наши съграждани са участвали в сраженията на самия връх Камак-Чалан, където са дадени свидни жертви.

23-и ПШП участва в заключителния етап на Втората световна война, сражавайки се на територията на бивша Югославия, Унгария, като казанлъчани достигат до подстъпите на австрийските Алпи. Така че, този революционен дух и готовността за саможертва в името на Родината, който казанлъчани наследяват от хайдутите, те доразвиват в българското опълчение и в най-кристален вид изразяват чрез участието си в 23-и ПШП и в други части на Българската армия по време на войните за национално обединение и Втората световна война. За голяма радост, в повечето населени места в Казанлъшка околия са издигнати паметници в чест на тези герои.

- Има ли една най-велика битка за България във военната ни история?

- Най-голямата битка е самият факт, че продължаваме да живеем на тази земя толкова векове. Виждаме пред какви заплахи сме изправени в днешния доста труден свят, наясно сме в какъв регион живеем и дано сме достойни да предадем всички онези ценности, за които са се сражавали нашите предци, на своите деца. Днес съвременният българин трябва да е наясно, че свободата не е дадена даром и трябва да се борим за нея. Да сме наясно, че коренът ни е тук и силата ни идва от тази земя. Да познаваме българската история и да бъдем с отворени очи към новото.

Колкото до битките, те си имат човешката страна. Всички тези сражения и победи са свързани с много лишения и страдания. Сигурен съм, че повечето наши съграждани имат прадеди, които са служили в 23-и ПШП. Моят прадядо е бил ротен фелдфебел на 10-а рота на полка и е имал щастието да преживее войните. Нека се разровим в семейните архиви и съм сигурен, че казанлъчани ще открият много интересни неща.

По мои изчисления жертвите, които дава бившата Казанлъшка околия по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война в убити, починали от болести и рани и безследно изчезнали е приблизително 3500 човека. За сравнение – според преброяването през 1910 г. цялото население на Казанлъшка околия (това включва днешните пет общини Казанлък, Мъглиж, Гурково, Николаево и Павел баня) е около 75-76 000 души, половината от което са мъже. Това означава, че 10% от активното мъжко население в околията не се е завърнало от фронта. Тук не влизат ранените, осакатените и лишените от възможността да се грижат за семействата си.

Когато говорим за подвизите на българската армия, никога не трябва да забравяме, че зад тези мъже и воини стоят майки, баби, съпруги, сестри, които след тежката обстановка в България след Първата световна война, носейки мъката в сърцата си, изнасят на гърба си образованието на децата, икономиката и възстановяването на държавата. Така че, българският народ, мъже и жени, еднакво е носил тежестта на военните и следвоенните периоди.

И днес, когато се оплакваме от тежкия си живот, нека си спомним именно тези години и как тогава българският народ се е изправял на крака, преживявайки много драматични моменти. Това се е дължало на два основни фактора – вярата в Бога, на искрената обич към родината и чистия патротизъм в сърцата.

- Темата на Вашата докторска дисертация е животът и професионалният път на една противоречива личност – ген. Иван Вълков, който през последните десетилетия бе потънал в забвение. Какво всъщност трябва да знаем за този наш съгражданин?

- Ген. Иван Вълков е роден в Казанлък през 1876 г. Военен министър, посланик в Италия, организатор на един военен преврат и по ред причини десетилетия наред доста еднозначно оценяван като злокобна и мрачна фигура.


Успях да се докосна до достатъчно документи за жизнения му и професионален път. По време на Руско-турската освободителна война неговото семейство бяга от настъпващата армия на Сюлейман паша. След Съединението, Иван Вълков твърдо решава да се посвети на военната професия, защото е убеден, че по този начин ще помогне за националното обединение на своя народ. Постъпва във Военното училище и го завършва 4-ти по успех от 104 души във випуска. Артилерист е по профил.

От 1900 до 1909 г. живее в Русия и завършва последователно две военни академии. Към момента на избухване на Балканската война е единственият български офицер, който има две висши военни образования. Важно е също да се знае, че той е геодезист.

По време на войните е началник-щаб на източния сектор при обсадата на Одринската крепост и има значителен принос за разработване на плана за овладяване на крепостта. По време на Междусъюзническата война е началник-щаб на българския гарнизон, разквартирован в град Одрин. Става пряк свидетел на окупацията на Източна Тракия от турските войски и безчинствата, които те извършват върху българското население. По време на Първата световна война се сражава в редовете на Втора армия като началник на оперативното отделение, впоследствие командва 44-и Пехотен Тунджански полк, началник-щаб на 7-а и 10-а пехотни дивизии.

Може би неговият най-съществен принос, освен дейността му на офицер, е, че след Първата световна война става директор на Държавния географски институт, който към онзи момент извършва всички геодезически, кадастрални и всякакъв вид подобни дейности на територията на страната. През 1920 г. той утвърждава една дългосрочна програма за заснемането на територията на страната, която по признание на офицери от военно-топографската служба в град Троян, тази програма продължава да се изпълнява и до днес. Иван Вълков полага основите на българската геодезическа школа и това има пряко отношение към развитието на икономиката, транспорта, земеделието на страната.

Един от най-интересните моменти от неговия живот е, когато той оглавява Военния съюз и организира Деветоюнския преврат от 1923 г. Има своя дял от отговорността за насилието, заляло страната от 1923 г. до атентата в църквата „Света Неделя” през 1925 г. Както той сам казва, воинският му дълг го е задължавал да брани родината, независимо дали враговете са външни – по време на войните, или вътрешни, както тогава действа БКП и нейните господари от Коминтерна от Москва.

Неговият живот е показателен пример за това какво се случва с буржоазната военна и друга интелигенция след 9 септември 1944 г. Лагери, трудово-възпитателни общежития. През 1954 г. става главна фигура в един монтиран съдебен процес, който го осъжда на смърт, впоследствие присъдата му е заменена с 20 години затвор. На 20 април 1962 г. умира в Старозагорския затвор на 86-годишна възраст.

Ген. Иван Вълков е типичен пример за онези българи, които се раждат в навечерието на Освобождението на България от турско робство и на практика участва във всички процеси на изграждането на българската държавност и в частност на войската. Минава през превратностите и стихиите на войните, организира преврати, сам става жертва на друг преврат и умира в забрава в затвор. От неговия живот можем да направи много изводи за това какво не би следвало да се случва в България и да се стремим да намираме решенията в диалога, а не като се противопоставяме, защото в противен случай ще се унищожим като народ.

В навечерието на 6 май бих искал да кажа, че трябва все по-често да се вглеждаме в хубавите примери от миналото и в бойната история на България и от тях черпим поука, самочувствие и кураж, когато се сблъскваме с трудностите в този объркан и забързан свят.