Димитър Кабаков: Театърът са хората, с които работиш

За Димитър Кабаков: Между хубаво и чудесно. К.П.

Поет, драматург, режисьор, продуцент и ... счетоводител. Днес директор на общински театър „Любомир Кабакчиев” в Казанлък. Димитър Кабаков. Роден е на 23 февруари 1963 година в Пловдив. И без капка колебание казва: „Аз съм пловдивчанин. Мога да живея оттук-нататък навсякъде по света, но съм си от Пловдив. Няма как да е друго. Детството ми е минало в Стария град, училището ми беше там. Човек е от там, където са минали детството и младостта му, и става такъв до 20-ата си година.” В града под тепетата бъдещият поет и театрал завършва Търговската гимназия, специалност „Счетоводство”, по настояване на майка му. Но днес си дава сметка, че това образование въобще не му е излишно. Напротив, „то винаги ми е помагало да се справям като продуцент, когато през ръцете ти преминава всичко”.

Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски” и театрална режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Здравко Митков. Над 10 години работи в театър „София”. Създава собствена продуцентска къща „Креди Арте”.

От месец април 2016 година е директор на театър „Любомир Кабакчиев” – Казанлък, след като печели конкурса за мястото.

Димитър Кабаков издава първата си стихосбирка „Полуесен-полуздрач” през 2006 година. В творческата му биография са либретото и текстът за танцов спектакъл „Прозрението на камъка”, либретото за танцов спектакъл „Огледало на времето”, текстовете за театър „Ти, кой си” по мотиви от творчеството на Г.С. Раковски, „Разтърсващото копие на любовта/Игра на Шекспир”, 40 градуса под нулата”, „Да напълним празните бутилки”, Пустинен кръг”, „Баба Яна”, „Игра на верди””Градината на боговете”, Разговор с огледало”, „Някъде натам”, „Косопад/Амарантос”, „Приказка за пещерата”, „Ръката Божия”, Аз-не-Аз”, „Disparates – балкански щуротии”, „Жарава”, „Бащи Исусови”.

На 20 ноември в Казанлък ще бъде представена втората стихосбирка на Димитър Кабаков „Дом на вятъра”.

- Първата Ви книга се нарича „Полуесен-полуздрач”, втората – „Дом на вятъра”, който представяте през ноември - пак есенно време. Случайно ли е това, или нарочно избирате този сезон?

- Случайно се получават нещата. Втората ми книга „Дом на вятъра” излезе миналата година и аз все се канех да я представя в Казанлък, но някакси не обичам бързите неща и прецених, че току-що появил се директор на театъра, когото тук никой не познава, и веднага прави премиера на стихосбирка. Не ми беше съвсем комфортно. Затова изчаках да мине известно време. И нещата сами се подредиха – Есенният салон в Казанлък и едно естествено негово продължение - есенно представяне на книгата ми. Моите млади колеги – актьорите от театъра в Казанлък, сами решиха да направят тяхна компилация от стихове, които ще представят за първи път, което ще бъде премиера и за мен. Но аз харесвам подобен род импровизации.

Обичам книгите ми да са изпипани и всичко, което излиза от ръцете ми, да е изцяло мое решение, от А до Я. Графичното оформление на „Дом на вятъра” е на един мой приятел Илиян Урумов, който, след като му дадох текстовете, близо 6 месеца работи върху оформлението. За мен създаването на една книга е дълъг процес, а не просто да нахвърляш едни стихове и да ги отпечаташ как да е. Всичко трябва да е добре обмислено.

- В книгата има специална част, графично и цветове отделена, посветена на поета Константин Павлов. Какво е неговото място във Вашия живот?

- Да, това е „Опус за Коста”. Всъщност, издадох първата си стихосбирка заради него. Аз пиша стихове много отдавна, но никъде до този момент не бях ги издавал. Пишех и си ги събирах. Константин Павлов го открих, когато бях войник. Тогава му издадоха стари неща, след близо 20-годишна забрана. Буквално полудях по него. Когато поставяхме първата ми пиеса „Жарава”, от дума на дума с Възкресия Вихърова и Невена Мандаджиева стана ясно, че аз пиша стихове. И те веднага – дай да ги видим, а аз им отговорих, че ако един човек каже, че стават за публикуване, тогава. И кой е този човек – ами, Константин Павлов. Невена Мандаджиева, чийто съпруг Руси Чанев имаше много близка връзка с Константин Павлов, ги взе. Така те стигнаха до Коста. И той написа едно изречение върху папката със стихове, което ме качи на небето: „Между хубаво и чудесно. К.П.” И аз така дадох папката на Божана Апостолова, издателство „Жанет 45”, а тя, в присъщия си стил вика: „Това Коста ли го е писал?!”, след което Виктор Самуилов направи подборката за първата ми стихосбирка.

От 2005 до 2008 г., когато той почина през септември, бях доста често в дома на Коста Павлов. Създаде се много силна връзка между нас. Той вече имаше три инсулта и говореше много трудно. И този цикъл е посветен на него, има написани стихове и след смъртта му. Но и до днес усещам връзката си с Коста Павлов.

- И още едно съвпадение – в навечерието на Деня на християнското семейство е представянето на втората Ви книга. Какво е семейството за Вас?

- Пак е случайно. Но пък за моя радост моето семейство е едно. И досега сме си заедно с моята съпруга, с две големи деца. Имаме много тясна връзка, може би защото и четиримата сме в театъра. Съпругата ми Красимира Митева бе артистичен директор на театър „София” – там се запознахме и там се оженихме. Родихме си деца и в театъра ги отгледахме, впоследствие те ни станаха колеги. Една година им е разликата – в една тежка Луканова зима на 1991 година се роди голямата, която нарекохме Благовеста на майка ми, а през 1992-ра се роди и малката ни дъщеря Ана – кръстена е на тъща ми и на моята баба. И двете завършиха танцов театър. Благовеста в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на Сашо Илиев. Малката беше в Плимут, Англия, първата година, после в Париж и пак в Плимут. И двете са в България в момента.

- Нека се върнем в началото на Вашето идване в Казанлък. Като директор на театър „Любомир Кабакчиев” започнахте ударно с „Всичко на масата” по Чарз Буковски и блестящата игра на Васил Дуев... Отново случайност, късмет или как ще го наречете?

- Аз не обичам думата късмет. Не е въпрос на късмет, Господ не ти го пуска отгоре, късметът сам си го изработваш. Така че, моноспектакълът „Всичко на масата” бе представен буквално няколко дни, след като започнах като директор в Казанлък, но това беше проект, който готвех 2 години преди това. Аз работех като театрален продуцент и не дойдох тук, за да се уча да правя театър. От тази гледна точка, нещата, които се случват в театър „Любомир Кабакчиев”, са естествено продължение на пътя ми досега.

- Всъщност, и новият творчески сезон на казанлъшкия театър започна впечатляващо. Със „Самодива”, веднага след това „Задочни репортажи за България – Одисеята”, все интересни заглавия.

- „Самодива” по Ран Босилек се получи такъв спектакъл, от който театърът определено имаше нужда. С много приказно присъствие на сцената, с всички елементи на театъра – текст, танц, музика, декори. Както казва проф. Азарян, актьорът може само и с електрическата крушка. Естествено, че може. Може и без нея. Но магията на театъра, когато е възможно, включва и много други компоненти, които не можем да предложим на площада – там предлагаме страхотен текст и актьорска игра. Но всичко останало, което можем да видим в театралната зала, то подпомага и обогатява това, което искаме да покажем на зрителите. Особено, когато става дума за спектакъл по фолклорни мотиви, по Ран Босилек, за легенди и самодиви. Музиката е на Милен Ямаков и е написана специално за спектакъла, което много театри не могат да си позволят. Разбира се, повечето неща се случват благодарение на приятели и им плащаме като на приятели. За съжаление, стойностните неща в театъра, тези, които не гонят пълната кесия на касата, се правят все по-често и все повече с помощта на приятели. Защото нямаме възможност да плащаме такива хонорари, каквито се плащат, не говорим въобще за света, а за София, Пловдив и други големи градове в България.

А за „Задочни репортажи за България – Одисеята” – с режисьора и драматурга Благой Бойчев се познаваме от по-рано. Той ми предложи този проект. Прочетох го и казах: „Искам го”. След премиерата той сподели: „Задочни репортажи идват в Казанлък, благодарение на лудия ви директор... На няколко други места просто ме отсвириха...”. За мен паметта е много важна. Много бързо започнахме да замитаме боклука под килима. Естествено, че всяко време има своите хубави и своите лоши моменти. Но обективно погледнато, много хора се опитват да говорят за времето между 1944 и 1989 година в розови краски. И ако засилим малко боята, тези розови краски стават червени като кръв, която тече от сърцата ни. И тази кръв няма как да бъде отмита.

- Всъщност, Вие дебютирахте в Казанлък и като драматург с постановката „Г-н Милионерът” по Йордан Йовков и Бранислав Нушич.

- Аз по принцип съм пишещ човек. Поезията е първото нещо, с което съм започнал още в ученическите си години. През 2003 г. спечелих първия конкурс на името на Славка Славова в „Театър 199” и тогава беше реализиран на сцена първия ми текст „Жарава” – Вальо Стойчев беше още жив, сега театърът носи неговото име. Тогава Възкресия Вихърова постави текста, Невена Мандаджиева игра, наистина се получи страхотен моноспектакъл и обра много награди. След това няколко мои пиеси се поставиха, аз самият започнах да се занимавам с театрална режисура. По-късно с моята колежка, драматург в Младежкия театър, Кремена Димитрова решихме да направим наша продуцентска къща „Креди Арте” – от съкращения на първите ни имена, което на италиански означава „Вярвай в изкуството”. Получи се хубава игра на думи. Направихме много спектакли, имаме много награди, спечелихме „Аскеер” за моноспектакъла на Димитър Живков „Живак”, когото ще гледаме на казанлъшка сцена в новата премиера на театър „Любомир Кабакчиев” – „Мъртви души” на Гогол.

- Отново смело хвърляте ръкавицата към актьори и към публика. Поставяте Гогол и неговите „Мъртви души” – един роман, написан преди 175 години.

- Това е един проект, който с режисьора Мартин Киселов мислим от много години. Негова е драматизацията на Гогол, основният материал е от романа „Мъртви души”, но гледната точка е много интересна и неочаквана. Всъщност, това ще бъде и нашият хит за сезона в предстоящите Чудомирови празници. Това, което се получава на репетициите, пък и заедно сме работили с режисьора по текста, е много впечатляващо и стойностно. Имаме двама гост-актьори – Димитър Живков, който играе Гогол и част от останалите персонажи. Той беше актьор в Сатиричния театър, а сега е на свободна пракика. С него направихме „Живак” през 2012 г., а през следващата година взехме „Аскеер” за изгряваща звезда. Тогава само 5 театъра получиха „Аскеер” – Народният театър, Младежкият, „Театър 199”, „Зад канала” и „Креди Арте”. „Живак” се играе вече 6-а година и има над 150 представления. Другият гост-актьор е Явор Борисов от Сатиричния театър, който играе Чичиков, а 11 актьори от казанлъшкия състав пресъздават средата, в която двамата герои живеят. Много интересен импровизационен подход е намерил Мартин Киселов, който е страхотен режисьор, в момента е преподавател в НАТФИЗ.

- Всъщност, какво е Вашето усещане за театър „Любомир Кабакчиев”, имате богат репертоар, непрекъснато поднасяте нещо ново, различно, предизвикателно дори...

- Театърът е такъв, какъвто си го направим. Разбира се, много е важно мястото, където се случва, много са важни традициите, настроенията на хората тук, за това да имат техен театър. Защото, за съжаление в немалко областни градове, виждаме изоставени, грамадни, техни си сгради, които нямат живот. Казанлъшкият театър е жив, напук на това, че той е театър без сцена, театър без дом, на практика домът ни са тези три стаички на ул. „Цар Симеон” 12 и Алиоловата къща. Тя е прекрасна, но, за да бъде обитавана целогодишно, трябват много пари. Малко по малко се мъчим да стане, макар че много неща правим там и сега. Когато постъпих навремето в театър „София”, аз си казах – това е моят театър и не можех да си представя, че някога ще се махна оттам. Впоследствие се разделих с него и в началото го изживях много тежко, а жена ми, която беше 22 години, го преживя като трагедия. След това видяхме, че ние сме обичали не само театъра, а и хората, с които сме били, колегите, с които сме работили. Нещата много се промениха. И сега, когато отивам там, мило ми е, но далеч не е същото, защото театърът наистина са хората, с които работиш. С тези хора можем да правим чудеса и без сграда, можем да имаме и най-великолепната сграда на света и нищо да не се случва в нея.

Да, тук много работим. Колегите много седмици наред карат въобще без почивни дни. Не е лесно, на фона на доста ниското заплащане, но такава е ситуацията. Който е тук, знае това и я е приел. Ние в театъра произвеждаме култура – имаме производствен процес - текст, режисьор, екип, сценограф, декори, костюми, осветление, музика - всичко това е едно производство. Не е въпрос само на дух, но и на материя. Духът и материята вървят заедно, но само дух не стига, за да стане наистина магията.

- Поет, продуцент, режисьор, драматург, последно – Димитър Кабаков е...

- Всичко това заедно. Но много ми се иска онова, което ще остане след мен, да е поезията. Драматургията е свързана с поезията. Мога да пиша проза, но това не ми е силната страна. Забелязал съм, че съществува разделение – прозаици, от една страна, и поети. Разбира се, има такива автори като Пушкин и други големи творци, при които и поезия, и проза са на еднакво високо ниво, но останалите се ориентираме към едното или другото. Но какво ще остане след нас, ще го решат поколенията.

- С художника Росен Дончев работите върху един съвместен проект. Може ли да разкажете в аванс за него?

- Аз познавам прекрасно картините на Росен, с него сме приятели от 35 години, живели сме в една квартира. Аз от Пловдив, той от Габрово и съдбата ни събра отново в Казанлък. На неговата изложба в Стара Загора се получи нещо много шантаво и интересно – аз направих стихотворение от заглавията на неговите картини, с което открихме изложбата. Много е интересна симбиозата между мен и Росен – ние мислим в стиховете си като един човек. Правим заедно книга, с мои и негови стихове и с негови картини.

- Коя е мечтата на Димитър Кабаков, неосъществената?

- Моята слабост, нещо, което винаги съм искал да направя, е Шекспир. И защо това да не стане на казанлъшка сцена?! Всъщност, ние подготвяме един от спектаклите да е по Шекспир по случай 20-годишнината на театър „Любомир Кабакчиев” и го готвим за Алиоловата къща. Аз имам мой текст за Шекспир за пиеса, но е оставен да отлежи, не бързам. Може би сентенцията „По-добре късно, отколкото никога”, не е най-правилната, но понякога работи.

- И ако обобщим всичко дотук, кое Ви води в работата, сега и занапред?

- Най-важното нещо, което следвам в работата си, е работата с младите. Когато аз отидох в София, в годините на прехода, на кого му беше до изкуство, че и да ти помага?! Не получих никаква подкрепа отникъде. Вероятно затова и нещата ми се случиха по-късно в моите години. Може би покрай двете си деца, които също се посветиха на изкуството, виждам колко им е трудно в момента да опазят себе си и да не пуснат по нанадолнището на безвкусицата, само и само, за да оцелеят. Особено в областта на танца, докато актьорите имат малко повече възможности и за реклами, и за сериали. Завършвайки танцов театър в България, единственият театър, който се занимава с това, е балет „Арабеск”. Но не искам да казвам какви заплати получават и как работят нонстоп и как, за да оцелеят, част от тях участваха в клипове на чалга певици и в мъжки шоу програми... Именно това ме кара да подавам безрезервно ръка на млади колеги, които виждам, че имат качества. И винаги ще го правя.

Представянето на втората стихосбирка на Димитър Кабаков „Дом на вятъра” е на 20 ноември 2017 година в Литературно-художествен музей „Чудомир” от 18.00 часа.