Десети ноември 1989-та: В Казанлък не се случва нищо?

Пишещият новата история на Казанлък, ще трябва да сглобява пъзела на събитията в Казанлък от написаното после. Или да търси спомените на участниците в първите демократични прояви след 10-и ноември 1989-та. „ Хората започнаха да приемат 10-и ноември като 9-и септември. Скоро, както 9-и септември се изписва с малки букви, така ще стане и с 10-и ноември“, казва един от свидетелите на станалото преди 27 години, казанлъшкият писател Стефан Бакърджиев. Казва го в интервю преди година на страниците на „Трибуна Арсенал“. Какво помни той?

Апартаментът, по спомените на участниците, събира малко след падането на Тодор Живков, казанлъчаните Христо Генев, Христо Славейков, Цветан Павлов, Антон Табанджов, известният като Инженера – Недко Недков, Ненко Георгиев и Стефан Бакърджиев. Бакърджиев помни, че със Славейков отиват по-късно на срещата. Славейков е човекът, който го води там. Двамата се познавали отпреди и под сурдинка споделяли усещането, че нещо предстои. Нещото витае във въздуха през цялата 1989-та. Стефан е учител. Чул е за протестната гладна стачка на поета Петър Манолов. Манолов е арестуван като секретар на учреденото на 16-и януари 1988-ма Независимо дружество за защита правата на човека. Гладната му стачка се отразява от Радио „Свободна Европа“ и много чуждестранни медии.

В отговор на международния отзвук и кампания в защита на Манолов в Европа и Щатите, ЦК на БКП почва мощна кампания против поетичното му творчество. В цялата страна се организират открити партийни събрания, които заклеймяват стиховете му. Тази мощна пропаганда, за Бакърджиев по това време, значи само едно – Нещо става. Като учител по български език и литература, той е заинтригуван. Като свободомислещ човек – впечатлен. По същото време – януари на 1989-та, друг казанлъчанин, художникът Христо Генев, също слуша „Свободна Европа“ и BBC. Случващото се с поета Манолов силно го вълнува, изкушен от свободата по принцип, казанлъшкият художник се чуди – какъв е този човек, дръзнал да протестира срещу Системата? - Генев не просто се пита, а направо един ден се качва на влака и отива директно при Петър Манолов.

От казаното пред „Искра“ в бр. 43 от 2009-та година от Генев, става ясно, че той се свързва с поета Манолов чрез координатите, съобщени от забранените радиостанции в интервю на Румяна Узунова. Така Генев става първият дисидент на Казанлък. Срещата с Манолов, го прави съпричастен и той става един от хората в Учредителната сбирка на предвестника на промените у нас – КТ „Подкрепа“ на 8-и февруари 1989-та. Синдикатът е създаден по примера на полската „Солидарност“ и по идея на Константин Тренчев, Кольо – Босия, Бойко Пройчев и самият Петър Манолов. За учредяването тръбят западните радиостанции, един от интервюираните за техните предавания, е и Христо Генев. Разбира се, Държавна сигурност веднага започва да го наблюдава. Но това не пречи към първите български дисиденти от „Подкрепа“, скоро да се присъедини още един участник от Казанлък – Петко Владимиров. Според казаното от Цветан Павлов във вестник „Искра“ бр.43 от 6-и ноември 2009-та година, прословутият апартамент е в блок 115 на Източното, а Петко Владимиров е човекът, отворил дома си за първите казанлъшки демократи за подготовка на историческия първи демократичен митинг в Града на розите в адския студ на 9-и декември 1989-та.

Митингът, който хиляди казанлъчани помнят, се подготвя от участниците в сбирката в Апартамента. Пак в „Искра“, преди 7 години, Недко Недков разказва, как намерил художник, който да изпише два плаката за разгласа на събитието. Според свидетелства на седесари от края на 1989-та година по страниците на общинския вестник, там трибуна за разгласа на Митинга, не е дадена. Първият плакат на Царската чешма, се къса веднага. Късат се и обявите, разлепени по тролеите, шест на брой. Недко разказва шеговито, как пазел втория плакат на Кръпката на Роза, където си пиел питието.

Покрай тоя митинг, всъщност, пламва и остра словесна битка между новите демократи и редакцията на вестника, управлявана от Данаил Парнаров. Вестникът е обвиняван в неточно отразяване на митинга, а по-късно – и в „Думанизиране“, по примера на органа на българските социалисти, до скоро – комунисти. Парнаров отрича. И почва серия от инициативи за превръщането на вестника в трибуна на хората, в началото, за да даде „Втори живот на промяната“, продължение на рубрика от времето на Юлския пленум на БКП от 1987-ма. Следващите дни, месеци до първите демократични избори през 1990-та, „Искра“ става терен на всевъзможни декларации, платформи, призиви, апели, отворени писма, изявления, право на отговори, идейни предложения за промени в образованието, ОФ-то и прочие словесни битки, в които е очевидно, че БКП-БСП се стреми да налага инициативата за промяна откъм Партията, а новите СеДeСари надават викове, че истинската демокрация, няма как да иде откъм БКП. Участниците от срещата в Апартамента стават изразители на това демократично говорене. По страниците на „Искра“ вече се виждат често имената на Емил Пенчев, Ненко Георгиев, Цветан Павлов, Христо Генев, Бойка Гюнова, Недко Недков.

Това е изводът за събитията покрай 10-и ноември 1989-та в Казанлък, извод, изказан от Недко Недков. Комунизмът е пуснал здрави корени тук, е и мнението на други участници в подготовката на Митинга от 9-и декември 1989-та. Той продължава часове в ледения ден. Записаните за оратори са много, един от най-ярките е Генев. Недков също говори. На Бакърджиев не му иде реда...Говорят и много хора от предприятията, оплакват се от партийните еквилибристики. В един момент, към три след обяд, след часове студуване, на площада пред Стадиона остават 200-300 души. Или поне, за толкова съобщава „Искра“. Никой не знае и никой не казва години наред, че Спортната зала до Стадиона е фрашкана с полицията на окръга, заради страхове от сблъсъци, предимно поради етническите тогава конфликти с българските турци, малко след Голямата екскурзия през лятото на 1989-та и в дните, когато те надигат глава против преименуването си. Според статия в „Искра“, толкова – около 200-300 са хората, приели Декларацията от Митинга. Заради тази статия във вестника, после стават големи тупурдии - демократите настояват, че събитието не е отразено подобаващо, дори е неглижирано. Редакцията твърди друго. Полемиката продължава по страниците. Нищи се лошият градски транспорт, несправедливото раздаване на общински жилища, нечистият въздух. Срещу имената на седесарите, застават тези на утвърдените партийни кадри като Митка Шивачева, Янка Найденова, Златко Дзанев, Георги Захариев. Публикува се отворено писмо до вестник „Демокрация“, подписано от активисти като Веселина Дервишева, Мария Рашкова и Катя Киликчиева. Публикуван Списък с делегатите на 14-я конгрес на БКП, показва, че главният редактор на "Искра", Парнаров, е един от тях. Под интервю със заменилия Ненко Георгиев като председател на СДС, Христо Генев, редакцията се застрахова, че мнението на интервюираните и публикуваните, не е мнение на редакцията, а после след забележка от дясно, относно обективността на "Искра", главният редактор иронично предлага на Генев абонамент за вестника, за да се информирал по-добре...

Връх на словесната мощ е дискусията между Методи Ташев, директор на музея на Чудомир, който първоначално се прикрепва към седесарите и от другата страна - отговорът на Христо Генев.

„Убедил съм че, че едно случило се нещо, което е дало плодове занапред, мултиплицира се, неговите резултати се виждат постоянно, това нещо, бива забравено. Давам пример с разказа на Хърбът Уелс, който много обичам: когато починала младата любима съпруга на източен владетел, той вдигнал много красив паметник в имението си, постоянно в годините правел това имение все по-пищно, по-красива. В един момент, след години, в една хубава сутрин, той погледнал тоя хубав парк и казал: махнете паметника, той вече не си пасва на интериора. В един момент, може да се окаже, че 10-и ноември си е свършил работата. Няма да е добре да изчезне, но няма да има това значение, което му придавахме“, казва в днешно време Стефан Бакърджиев. Още преди години, Генев оценява, че е редно дори да се поиска прошка от хората, тръгнали след тях в първата година на промените, защото:“Резултатите не отговарят на намеренията“. Още навремето обаче, сред участниците в срещата в Апартамента, се носи усещането, че нещо не е както трябва. Едни дърпат за силни промени, други искат по-плавен преход, едни веднага искат лустрация и пълна забрана на БКП – БСП, други са против. В сините редици има разногласия и това личи от страниците на вестника. Стига се дори до случаи на публично опровергаване на някои от изявленията в "Искра", какъвто е случаят с текст на Цветан Павлов, от който Координационният съвет на СДС се дистанцира в бр. 15 на в."Искра" от 1990 - та година.

Времето повече от 20 години след това показа, че дори един от участниците в срещата в Източното излезе в списъка за сътрудници на ДС по линия на проверката, в качеството му на училищен директор през 2013-та. Агент Динков...- секретен сътрудник и осведомител, според списъка на Комисията по досиетата. Е, той, отрече, дори каза, че завежда дело против Комисията. Но дори и той, в днешния ден е извън бурята на казанлъшкия политически, че дори и обществен живот. Имената от страниците на „Искра“ от бурните 1989-та – 1990-та, са имена на хора, които днес живеят скромно, никой не ги търси за мнения и позиции по важни обществени въпроси, оттеглили са се далеч от политиката. Всички, без изключение.