Творецът трябва да харесва това, което прави, останалото е в сферата на обслужването

Казва Джони Пенков, един от най-колоритните български чешити, син на големия български художник с казанлъшки корен Иван Пенков


Георги Иванов Пенков, известен още като Джони Пенков, е български актьор. Роден е на 27 ноември 1933 година в град София. Син е на художника Иван Пенков и брат на Боян Пенков. През 1966 година завършва радиотехника във ВМЕИ „Ленин". През 1972 година специализира във Франция електроакустика. Кандидат на техническите науки. Озвучавал е повечето от старите софийски театри и кина, както и редица документални филми. Бил е и актьор - „Рицар без броня”, „Как ще ги стигнем американците”, „Двойникът“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Търновската царица“, „Разводи, разводи“, „Аз, Графинята“, „Немирната птица Любов“, „Операция „Шменти капели“. Печели Награда на Българската филмова академия за звукорежисьор. Носител е още на орден „Кирил и Методий“ – II степен, през 1970 година, Специална награда на СБФД за филма „Това е то животът на човека“ - Кюстендил, 1974 година, няколко награди за филма „Ятаци“ през 1974 година, включително и международна награда за документални филми от Лайпциг.

- Г-н Пенков, с Ваше съдействие в Казанлък бе открита изложба от фотографии на Вашия баща Иван Пенков. Какъв най-скъп спомен пазите за него?

- Много неща си спомням от моя баща и колкото повече минава времето, толкова повече се убеждавам на какви добродетели ме е научил. Той беше много интересен човек. Никога не ме е задушавал. Всъщност, личният пример не е основното средство да повлияеш на ближния, то е единственото средство. Така че, виждам колко много моят баща ми е повлиял, без да е имал специална цел да ми влияе. А той беше много духовит, къщата ни беше винаги пълна с гости, будно, оживено беше у нас, което ме направи човек със свободолюбив дух...

Кадър от "Панчаревската" изложба на Иван Пенков, която е експонирана в Музея на фотографията в Казанлък

Но, детството ми мина в голяма беднотия. Точно тогава започваше Втората световна война и се изпращаха храни за фронта. Хората обедняха, ако искаш да си купиш нова дреха, това означаваше 2 месеца да не ядеш. Имаш балтон, носиш го няколко години, той се изтърка. Отиваш на шивач, който го обръща и ушива от обратната страна. Така става като нов. Казвам го, за видите в какво разточителство живеем сега, но не го оценяваме. Така че, аз съм свикнал на много скромен живот, за да мога да оценя сегашния. Защото човек, ако не епреживял такава беднотия, мисли, че сега е много зле, то има много работи, които са зле, но тогава имаше истински глад и недоимък.

Дядо ми беше построил през 1905 година една къщичка в Панчарево, две стаи и кухня, където прекарвахме по 3-4 месеца през годината. Нямахме завивки за там. Всичко - одеяла, дюшеци, си прекарвахме от София, когато отивахме на село и после обратно се връщаше в София, толкова оскъдно беше времето. Такъв беше материалният живот. Но духовният живот... Той беше по-богат, отколкото човек може да очаква. Като малък не можех да го сравнявам – на един баща му купил нещо по-евтино, на друг по-скъпо, но по-късно разбрах какво огромно духовно богатство съм получил.


- Вашият баща е роден в Казанлък. Имате ли конкретен спомен от града?

- За съжаление, нямам спомени от Казанлък, вероятно защото много късно отидох в Казанлък, заедно с моя брат, който е по-голям от мен. Тогава с Чудомир се бяха видели и пообикаляха из града. После аз имах някакви ангажименти в Художествената галерия. Имам спомен от Музея на фотографията, който току-що беше започнал да работи... Наистина нямам спомени от Казанлък, може би, защото и баща ми го е напуснал твърде млад, на 16 години, осиротял е, останал без майка и без баща и са го пратили в Бургас в Търговска гимназия, което не е за него. После завършва Художествената академия. Но още като войник в Бургас подрежда първата си изложба – още тогава е намирал време да рисува. Той цял живот работеше. Това също ме е възпитало. Той не оставаше така, нищо да не прави. В последните години получи инфаркт и терапията беше такава, че да лежи. И той лежеше, но направи сума ти рисунки през това време, които после казанлъчанката Милена Георгиева подреди в изложба в София.

Иван Пенков - Рилският манастир

Така че, като истински художник баща ми имаше нужда да рисува, не с определена цел, а потребност от рисуване. Нарисува много картини, които не ги продаде.

След 9 септември всяка година правеха обща художествена изложба. За нея се съставяше комисия, която да оценява коя картина е хубава и коя не е. Баща ми не даде нито една картина за тази изложба и един ден ми каза: „Не искам хора, които не разбират от изкуство, да ми оценяват картините.“ Така у нас останаха много негови картини, с които направихме много голяма изложба. Предстоят и по-малки изложби. Той не е правил картините да ги продава, защото има една такава мисъл, че художникът трябва да рисува така, както на него му харесва. Защото, ако рисува така, като на другите им харесва, но не и на него, то отива в сферата на обслужването, а не в изкуството.

- Г-н Пенков, носи Ви се славата на един от най-колоритните чешити в България - инженер, актьор... Вие самият какъв се чувствате?

Аз съм човек. Имам си проблеми като всички хора, но духовитостта от моя баща ми помага много. Защото човек може да вижда черногледо, но може да гледа и от другата, по-забавната, страна на нещата - така по-лесен става животът.

- С какво се занимвамате в момента?

- В момента озвучавам филми.

- Вие сте приятел с много известни български актьори, режисьори, някои от които вече не са сред нас – Тодор Колев, Рангел Вълчанов, Леа Иванова, Климент Денчев. Изпитвате ли носталгия по онова време?

- Носталгия по младостта винаги ще има. Животът носи хубави неща, но носи и отвратителни неща. Това е положението.


Един от най-интересните артистични тандеми Джони Пенков - Джеки Стоев


- Как ще определите днешното време, и досие сте имал?

- Досието беше отдавна... А за днешното време ще ви цитирам Марк Твен, който в една негова книжка с мисли и афоризми има тема за нашето общество. И това, което описва, все едно се отнася за сега. Той казва накрая: „И Бог е детрониран и на негово място е сложен Доларът“. А пък Айнщайн казва, че в 20 век средствата са много различни, но няма цели. Има само богатство... Може би то движи напред икономиката, но човечеството може да направи големи глупости, ако няма някакви по-сериозни цели.