Отец Константин Киров, свещеник в казанлъшкия катедрален храм „Св. Йоан Предтеча“: Още от малък съм мислил, че това, което виждаме, не е всичко. Вярвах, че невидимото има свое съдържание. И в крайна сметка така се оказа. Но трябваше да се учи и разбира. Започнах да чета много преди университета, какво ли не – теософия, езотерика, индуизъм… И това едва не ме погуби. Преди да срещна Бог се срещнах с дявола. Да, така беше. Казвам го, защото ме питаш, иначе не обичам да говоря за тия някогашни неща. После Бог ме намери, познах Го, преди да бях чел за Него, но разбрах, че е Той. Оттам нататък пътят беше ясен. Богословие, свещенство и т.н. до ден днешен. Накратко – това беше.

Храм "Св. Йоан Предтеча" - Казанлък

- Отец Константин, в очакване сме на големия християнски празник Възкресение Христово. Възкресението – това ли е тайната на живота?

- Да, това е, но то е тайна не на Божествения, а на нашия живот. Господ умира и възкръсва заради нас, та да можем, умирайки, да възкръснем и ние: „Где ти е, смърте, жилото? Где ти е, аде, победата? Смъртта биде погълната с победа”, четем в Писанието. И това е вярно, преживял съм го. Ако бях само го прочел, отдавна да го бях забравил. Но го запомних, защото, както казах, съм го преживял. Не мога да го обясня, но го знам. За това е и вярата, тя първа ни намира, още преди да сме узнали както трябва. Та, Възкресението наистина е тайна на живота. И тази тайна е скрита вътре в нас. Трябва да я потърсим в себе си. Това е велико откритие. Повече от това няма. Защо човекът стои в храма, защо монахът отива в планината? Те нещо са преживели, нещо са познали, по-точно Някой.

- Какво е вярата днес?

- Днес вярата е позабравила в какво или в Кого вярва. Някак си е ослепяла. Трябва да й се отворят очите. „Очи имате, а не виждате, уши имате, а не чувате”. Не е проблем само на днешния ден. Ще рече, че отдавна, много отдавна вървим натам, откъдето всъщност трябва да се върнем. Христос е нашата цел. „Аз съм Пътят и Истината, и Животът”. Забележете, Господ е и Път. Към Него се движим, но и по Него пътуваме. Ние буквално стъпваме по Него и Той насочва нашите стъпки. Тъй близо са човекът и Бога. И, ако това е така, защо тогава сме се отдалечили и следователно, накъде вървим?

- А религията?

- Това с религията е много интересно. Преди време о. професор Йоан Романидис написа статия, която е озаглавена: „Православието като лечение от болестта на религията”. Вярно, религията е болест. Православието не е религия. В религията имаме култ към божеството, но нямаме жива връзка с него. Някакъв бог е там на небето, а ние сме тук, на земята. Принасяме жертви и т.н., но кой го е грижа за нас. Докато в Православието Бог е с нас: „Там, където сте двама или трима, събрани в мое име и аз съм посред вас”. Това ни казва Христос и ние се събираме и Той е с нас. По време на богослужението даровете хляб и вино се претворяват в тяло и кръв и ние вкусваме от тая храна. Къде го има това, човек и Бог – един с друг, буквално един в друг. „Царството Божие вътре във вас е”.

- В днешния модерен свят необходимо ли е Вероучение сред децата?

- Във връзка с това, което казахме дотук, ясно е, че Вероучението много би допринесло. Някога то е било основна дисциплина в училище. Стои на първо място в старите дипломи. Основен мирогледен предмет. Мисля, че ние сме единствената православна държава, в която това не се изучава. В университетите има такава дисциплина, в училищата – не. Странно е. Така оставаме без представа за това, в което уж вярваме. И този процес тече вече 80 години в тази държава. Животът задава своите нови въпроси. Никой не познава човека по-добре от църквата. А ние не знаем нищо за това. Така оставаме в плен на собственото си невежество.

- Как тогава да привлечем младите хора към храма?

- Не знам как трябва да бъдат привлечени. Но с течение на годините в нашия храм се оказаха много млади хора. Наблюдавам ги, без да искам и съм удивен от това, което те представляват. Чудесни деца! Много умни, послушни на родителите си, обичащи Бога. Ако децата на тоя народ се окажат в храма, всички ще заприличат на тях. Това би било прекрасно. Но, уви, не е факт. В църквата Христос сам възпитава човека. И това е необикновен факт, без който не можем да минем.

- Посрещайки празника Възкресение Христово, какво всъщност трябва да осмислим?

Възкресение Христово

- Хубава дума – осмислям, произлиза от думата смисъл. Големият психоаналитик и психиатър от 20 век Виктор Франкъл пише много за това. Той нарича човека същество в търсене на смисъл, на висш смисъл. Бих казал, че във Възкресението ние намираме този смисъл, дори бих го нарекъл Първосмисъл. За това празнуваме. А празниците са повод за радост. „Ето, благовестим ви голяма радост”, казали ангелите на човеците преди две хиляди години. Ето го намереният жив и неумиращ смисъл. Оттук произтичат много неща, за които няма време да говорим, но, ако се окажем в храма, ние постепенно ще ги научим.