Като общество нямаме дефиниция за щастие. За да го защитим.

Тя има име, което впечатлява.

В Страсбург най-много, според мен, са делата, свързани с наказателната политика, упражнявана от държавата спрямо българските граждани. На първо място - наказателната политика спрямо личната неприкосновеност: незаконно задържане, прекомерно лишаване от свобода, настаняване в Центрове за задържане без съответните критерии и липса на контрол от родители върху задържанията на деца. Несправедливият съдебен процес е един сериозен проблем и не веднъж констатиран от съда в Страсбург. Дела се водят и по отношение на условията за лишаване от свобода, най-общо казано. Нарушаване на забраната за човешко и унизително отношение. То може да се случи на всяко едно място, но естествено най-често се случва на места, където е ограничена свободата на придвижване: болници за психично болни, затворите, местата за лишаване от свобода, местата за настаняване на мигранти. Често има жалби от страна на граждани срещу държавата във връзка с неразследване срещу отнемане правото на живот. Много са и нарушенията в личния живот, за които хората търсят справедливост. Това са СРС-та, подслушвания…

Това е нарушение от страна на законодателя. И това е прекомерна намеса, която не е съобразена с целта, която е легитимна: а именно - защита на обществения интерес. Това е легитимна цел и законодателят е длъжен да я преследва. Но средствата, които трябва да използва в преследването на таза цел, трябва да са премерени, балансирани и с оглед на частните интереси, част от които са ние да ползваме правата си спокойно и необезпокоявани и да имаме предвидимост в това, което ще ни се случи. Не само родителите, но всеки, който смята, че правата му са накърнени, може да търси защита и пред българските съдилища, в чиято справедливост аз вярвам, и пред съда в Страсбург. Трябва да се има предвид, че едно осъдително решение в Страсбург по закон – ГПК /Граждански процесуален кодекс/ и НПК /Наказателно-процесуален кодекс/, задължително означава възстановяване на правата. Това е частният интерес. А общественият е, че държавата е длъжна, ако в решението има цитирано противоречие на нормативен акт с Европейската конвенция за правата на човека, да вземе мерки и това противоречие да се отстрани. И това се прави. Конвенцията е ратифицирана от страната ни още през 1992 година. Важно е да се знае, че голяма част от нашето законодателство бе променено именно под натиска на такива решения. Така се промени и законодателството във връзка с подслушванията, но друг е въпросът колко качествено се направи тази промяна. Защото имаше един момент на светъл промеждутък, в който изглеждаше, че нещата излизат наяве. После законодателят отново взе нещата в свои ръце. И, ако това е пътят - всяка невярна стъпка на българския законодател да бъде санкционирана от Европейския съд, то това е тъжно. Защото отнема време. Необходимо е и някакво натрупване, а и една птичка пролет не прави. Това е вярно и за практиката на съда в Страсбург. Но е средство, което всеки трябва да ползва.

Да, те се чувстват абсолютно безнаказани. И безогледни в законодателната си инициатива и дейност. Моето впечатление е, че напоследък обществото все повече се организира и реагира. Темата за околната среда е пример за това. И българските власти и съдилища се чувстват изложени на общественото внимание и това ги принуждава да действат законосъобразно. И това е достойно за адмирация. Много често нещата биват облечени в закони и подзаконови нормативни актове, които пък не се виждат толкова много и хората дори не си дават сметка, не знаят, че един ден това ще рефлектира върху нас. Но има все повече НПО-та, будни медии и граждани, които виждат възможност приетото днес от нашето законодателство утре да доведе до нарушения на правата им, алармират и хората се организират. И това все повече се вижда в организираните протести пред държавните институции. И тук е много сериозна и ролята на медиите. Затова е тъжно, че по индекс на свобода на медиите обществото ни изпада все по-надолу и така не може да се чуе другата гледна точка. Не може да се чуе обективният анализ или да се изложи някъде свободно мнение, което да алармира обществото: тук има проблем, дайте да правим нещо. Или да се упражни актът на демокрация и да се каже: „Не избирайте тези, защото вижте те през последните три, пет, десет години какво направиха“. Това изчезва някъде сега.

Доколкото съдът в Страсбург гледа дела срещу държавата, а не срещу конкретна институция, трудно може да се направи някакво обобщение. Но впечатлението е, че наистина МВР превишава правата си. Напоследък нашумяха множеството решения на Страсбург срещу изказвания на Цветан Цветанов, докато беше министър. Това не е нарушение на МВР, това е нарушение на конкретен човек, за което той не носи отговорност. Това също трябва да се има предвид, че сега държавата ще плати тези хиляди левове обезщетения, но няма регресна отговорност към конкретно посочения в съдебното решение нарушител.

Да, в България нямаме регресна отговорност към тези, които са констатирани в съдебните решения на Страсбург като нарушители. Не във всички държави-членки на Съвета на Европа има регресна отговорност към извършителите. Понякога извършителят на нарушенията не може да бъде констатиран, защото това е слабост на наредба примерно, на закон или подзаконов нормативен акт, който противоречи на Европейската конвенция за правата на човека. Обобщение за ситуацията трудно може да се направи. Често и Съдът носи някаква отговорност или поне нещата опират до него, но не винаги отговорността е на Съда, защото е бил поставен в ситуация, в която не е можел да направи нищо друго. А това е ситуация, в която ни поставя Прокуратурата, или, за съжаление, законодателната власт. При липсата на закон, с който да можеш да наложиш наказания. Виждаш, че нещата са несправедливи, но като съдия нямаш право да го направиш.

Гарантира ги, но ги и нарушава. Защото Конституцията казва, че Европейската конвенция за правата на човека е акт, който е със сила по-висока от всички закони. Не от Конституцията ни, а от всички закони, което означава, че, ако Семейният кодекс не ти гарантира някое право или Законът за СРС-тата ти нарушава някое право, гарантирано от Конвенцията, би трябвало в Съда да кажеш: “Тук в Конвенцията пише това, не ми прилагайте Закона“, примерно за СРС-тата.

Като юрист ми е трудно да коментирам този факт. Според мен това е проблем на обществото ни. 13 века имаме държава, някой мислил ли е за щастието? Какво е то? Ние нямаме коефициент на щастието, нямаме разбиране за щастие и дори за обществено спокойствие, което от своя страна да доведе и до вътрешно щастие. За да бъде то закрепено в закона. Нямаме на ниво общество дефиниция за щастие, за да можем да го защитим по някакъв начин. Според мен в България закрепването на щастието на ниво нормативен акт би било напразно усилие.

Според мен щастието е в нормалното функциониране на обществото, което пък се урежда със законите на това общество. В такъв случай, ако законите и държавата функционират нормално и не ни се намесват в живота, то тогава, по този начин, законът ми гарантира щастие. Оттам нататък е моята лична свобода да си избера работата, партньора, пътуванията, училището, професията - това са права, гарантирани от закона. И, ако държавата не ми се меси, то аз си ги упражнявам спокойно. Тоест, щастието ми е защитено. Не липсата на думата „щастие“ в нашата конституция е притеснителното.

Намесата във функциите на Съда ме притеснява много сериозно. Намесата в свободата и независимостта на Съда е основен проблем на българското общество. Страхът да се обърнеш към единствения гарантиран по закон независим арбитър, е съществен проблем – защото не му вярваш, защото така е насадено в обществото. Съдиите се коментират негативно, голяма част от тях се чувстват жертви на натиск от ВСС включително, към тях се създава недоверие, и, според мен, това е умишлено и целенасочено. И е основание дори за липсата на щастие. Защото това предполага, че ти не можеш по никакъв начин да получиш защита от когото и да било. Било от съпруга си, който упражнява домашно насилие, било от банка, която ти е дала кредит и с малки букви е написала нещо, което ти не си разбрал, било от работодателя, от МВР, което може да те прибере от улицата, защото се разхождаш след 23 часа, защото така е решило. Аз нямам клиент, който, като изгуби дело, да каже: „Съгласен съм, съдът е прав“. Винаги след това идват от която и да е страна и казват: „Аз съм убеден, че той, тя, другата страна, даде пари“. Това не е възможно. Но не е и възможно да влезеш в съда и да си убеден, че ще спечелиш. Не е възможно и да си убеден всеки път, че другата страна е корумпирала съдията. Това отразява недоверието на цялото общество към Съда. Ако имаме повече доверие към Съда и държавата защитава Съда, като демонстрира неговата независимост и не се меси в работата му, то тогава бихме били по-щастливи и по-спокойни като граждани и общество.