Ивинела Самуилова пише. Различни книги. За чудесата в обикновения живот, за любовта, за онези малки поводи наоколо, които могат след дълбоки лични загуби, да върнат вдъхновението да се живее. Четива, които по навик, се определят като преобладаващо женски. Наричат я Българският Хорхе Букай – Българската Луиз Хей – Българският Паулу Коельо...
„Животът може да е чудо“ е първият и роман, публикуван преди пет години. Но не спира да бъде четен и преиздаван. Книгите на Ивинела печелят награди за най-обичани и търсени от публиката издания. Последната и книга, „Гатанки от небето“ стана четвърта в надпреварата за 2015-та, минала под мотото: "Търси се книга на България". Самуилова бе в Казанлък за представянето, именно, на „Гатанки от небето“. А по време на четенето, разговорът с публиката, тръгна по Пътя Камино...Продължихме го и след това на четири очи.

Вашите книги, пък и самата Вие, набирате популярност сред читателите, които търсят Духовния път. Чувствате ли се като Българската Шърли Маклейн на Свещения път Камино?

- Ха, Шърли Маклейн съм я чела...Нейните преживявания малко надхвърлят моите представи за духовни преживявания. Надхвърлят ги – аз нямам такава езотерична усетливост за нещата, но не мисля, че Пътя, трябва да се гледа като такова място, където се случват извънредни неща. По-скоро, Пътя е една възможност, човек да остане със себе си за един по-дълъг период и това му помага да пренареди приоритетите си, да погледне на живота си отстрани, отделен от него. И да си даде сметка, кое е важно за него и защо; кое иска да запази и от кое може да се лиши. Всъщност, моите впечатления за Пътя, свързани с Шърли Маклейн, са че вървейки по Пътя, тя изживява собственото си объркване. От срещите ми с хората, вървели по Камино, разбирам, че Камино осигурява една възможност да спрем. Както Мечо Пух, когато слиза по стълбите с главата надолу – той си мисли – сигурно имаш по-добър начин за живеене, само да можеш поне за момент, да спреш да си блъскаш главата по стълбите! Тоест, Камино осигурява тая възможност, да спрем за момент и да намерим по-добър начин за живеене. Да преоткрием това, което ни е липсвало.


Какво би могъл да види човек, в кратките почивки, когато спира по този Път?

- Може би, човек се научава да обръща повече внимание на другите хора и започва да се интересува повече от другите хора, да ги изслушва, да осъзнава, че освен него самия, има и други същества на тоя свят, които също са център на своите вселени. И които, също като него, смятат, че техният живот е най-важен за тях. И това е допълнителен опит човек да се поучи от историите на другите хора. Защото по Пътя всички стават по някакъв начин равни, еднакви. Но това е и един много различен опит, от който хората могат да черпят един от друг. Кратките спирки за такива възможности, по личния Път Камино са такива възможности за взаимодействие и когото и да попитате, каквото и да четете за него, основното впечатление са срещите с хората, възможността да се общува, но не в този забързан свят. Това е ценното. Не общуване в ежедневието, което ни притиска отвсякъде и нямаме време да си обръщаме внимание, а именно в тази по-спокойна обстановка, когато можем да си общуваме и да се поучаваме един-друг от това.

А дали на края на Пътя, човек ще познае себе си..., ще познае ли в себе си онзи човек, който е поел в началото или ще намери на края някого другиго...?

- Да, има най-различни случаи. Има хора, които са достигнали големи прозрения. Има и такива, които не успяват. Има хора, които са много изненадани – тръгнали са за едно, а са открили съвсем различно решение за живота си. Тоест, получава се едно преосмисляне и резултатите накрая могат да бъдат много изненадващи.

Вашите книги са книги – притчи. Това споделен опит на хора, с които сте се срещали ли са или има и личен момент на творческо дописване?

- Първите ми четири книги са романи. Там притчи няма. Притчи има в „Гатанки от небето“. Това са християнски притчи, които съм търсила целенасочено. И то – свързано с темите, които съм искала да представя. После тези притчи съм опитала да представя като смисъл в един съвременен контекст и да направя паралела, моста, между християнството, използвайки притчите като опори, и моите виждания като като богослов, като християнин, който живее днес с тази вяра. Искала съм да направя този преход от притчите, към живота на съвременния човек.

Това определено, не е традиционен начин за осъществяване на връзката между човека и Бога при християните, която и за нас, православните, се осъществява единствено посредством Църквата. Как реагира Православната ни църква на тези ваши книги?

- Аз нямам официално мнение на Православната ни църква. Но е факт, че с мен се свързват свещеници, които ми споделят, че използват моята книга „Гатанки от небето“, за да подготвят своите проповеди. А проповедта в Църквата е много важна, защото накрая на службата това е посланието, което човек отнася от себе си у дома и трябва да го приложи в живота си. В истинския си, реален живот. Този факт, че тези свещеници използват историите от книгата ми, за да отправят своите послания към техните енориаши, за мен е много радостен. И в същото време, това е един ориентир, че това е добър начин да представя християнските послания. Техните думи на свещеници са и коректив за моята работа.

Хората търсят Вашите книги, така, както се търси лекарство. Лекува ли Вашето слово душата?

- Някои твърдят така. Това, разриба се, звучи доста нескромно, но някои хора казват, че е така. Всеки ден получавам писма от читатели, които ми благодарят и ми казват, че по някакъв начин, моите книги са съумели да им помогнат да се почувстват по-добре. Мотивирали са ги, накарали са ги да погледнат по-ведро на живота, да намерят нова мотивация за себе си, за да могат да продължат напред.

От това, което ми казвате, излиза, че Вие не сте Българската Шърли Маклейн, а може би – не и Луиз Хей, по-скоро - Хорхе Букай, Карлос Кастанеда... или – нещо друго, предимно, себе си?

- Има някакви сравнения, разбира се. И Хорхе Букай са ме наричали, и Паулу Коелю...Аз лично за себе си, предпочитам моя си начин да се изразявам и най-вече, моята си гледна точка. Аз не се разпознавам, нито в Луиз Хей, нито в Шърли Маклейн. Възприемам себе си предимно като автор. Човек, който сяда пред белия лист и поднася това, което Духа, който му идва на гости, благоволи да поднесе чрез него на читателите. Моята авторова позиция си е моя отговорност, а не допълваща на някакъв друг автор или копираща от него по някакъв начин.

В това време на нов дебат за влиянието на религиите, провокиран от бежанската вълна към Европа, която води предимно мюсюлмани към този вековно християнски свят, в този сблъсък на християнската Любов със Свещената война на мюсюлманите като два различни пътя за налагане на вярата, не са ли Вашите Гатанки от небето, една наивна приказка? Хората все повече се страхуват от атентати и камикадзета, които сеят смърт. С какво Божието миролюбиво слово, може да помогне срещу войнстващия Джихад?
- Всъщност, читателите на „Гатанки от небето“, тези, които вече са ги прочели, са разбрали, че едно от най-важните християнски послания, е здравомислието, зрението на душата. И Светите отци го поставят дори по-високо от Любовта. Защото в Любовта може да има идеализация, изкривяване. А това здравомислие, на което е носител християнството, може да бъде една от най-важните добродетели. И Светите отци настояват то да бъде развивано – трезвение го наричат още. То е и една много полезна отправна точка, която ние често пропускаме и някак залитаме в абстрактните определения за Любовта – каква трябва да бъде тя. А те са много изкривени и замърсени от съвременните разбирания за прекалена толерантност и други неща, които съвсем не са християнски послания. Така че, християнската Любов е много трезвомислеща, много здравомислеща Любов. И трябва да търсим именно това послание, а не да го интерпретираме по най-различни начини, защото ние не сме научени на Богомислие, нямаме достатъчно Богознание и е много лесно да изкривим нещата, мислейки си, че след като е от Бога, Любовта е някаква безусловна. В християнството и Любовта, както и много други неща, са парадоксални. В християнски смисъл, Божията Любов е условно-безусловна. И има много такива парадокси в християнството.

Като Ви слушам, май се налага да преоткрием християнството и Православието като цяло...?

- Аз се радвам, че доста хора ми сигнализират, че успяват да го направят. Надявам се, когато влязат в църквите и се сблъскат отново с Църковната институция, да не се разочароват. Надявам се, да се получи една синхронизация между това, което те вече научават за християнството и това, което ги посреща в Църквата. Надявам се, между тези две състояния, да няма разминаване. Съвременният човек, наистина има нужда от това. Начинът, по който се приема книгата ми „Гатанки от небето“, показва, че имаме нужда от тази вяра, имаме нужда от христянското послание. Надявам се, че след като вече това послание е стигнало до човека по някакъв
начин чрез моята книга, то ще бъде доразвито от Църквата, която да поеме нещата и понататък да продължи грижата за своите миряни.

Диана Рамналиева