Елена Хайтова: Баща ми не понасяше някой да стои зад гърба му


Той ни даваше огромна свобода, казва първородната дъщеря на големия български писател Николай Хайтов


Елена Хайтова е родена на 9 януари 1947 г. в град Куклен. Дъщеря е на Николай Хайтов от първия му брак. През 1970 г. завършва българска филология в СУ “Климент Охридски” и е разпределена в Родопите. Няколко години е учителка по български език и литература в Смолян. В Родопите вижда на живо протопите на Хайтовите герои. В Смолян е срещата на живота й. С поета, писателя, публициста и изследователя на Орфей -Никола Гигов, с който 46 години са неразделни – и в професията, и в живота, в трудности и в радости.

Работила е като редактор в окръжния вестник в Смолян и литературната притурка “Здравец”, както и в много издания в столицата – “Антени”, “Континент”, “Родни планини”, “Родопи”, “Новини плюс” и други. Била е специален кореспондент на в. “Отечествен глас” и вестник “Марица”. Автор на две книги за певицата Валя Балканска – “Сама сред звездите” (1987, 1999); “Разбъркани кичилки” (проза и публицистика), “Искри от Рожен” – книга за българските мохамедани, които съзнават, че са потомци на насилствено помохамеданчени българи, “Баща ми – най-дивият разказ” (2003), “Безумният Орфей” (2007, посветена на съпруга й), “Гладиаторът Хайтов” (2009).

Елена Хайтова е член на Съюза на българските писатели. Посетила е над 40 държави, заедно със съпруга си, много от тях, за да проследи влиянието на Николай Хайтов по света. За “Искри над Рожен” е удостоена с приза “Златен Перелик”, а за “Баща ми – най-дивият разказ” – с Националната литературна награда “Обручение: Хайтов и България”. Носител на литературната годишна награда за 2007 г. на Община Смолян за книгата си “Безумният Орфей”. Доскоро живее в Смолян, но след смъртта на съпруга си Никола Гигов през декември 2016 година, се премества в Пловдив. За да е по-близо до двете най-скъпи на сърцето й същества – дъщерята Елица, която е художничка, и внучката Деница - ученичка.


В Казанлък Елена Хайтова представи последната, 74-а, книга на Никола Гигов с негови изследвания върху наречията в Родопите, със заглавие „Изворче, мило, незнайно“.

- Г-жо Хайтова, създавате усещането, че сте загърбили собственото си Аз като творец и сте се посветили на двамата големи мъже в своя живот – писателите Николай Хайтов и Никола Гигов.
- Да, точно така се случи. Написала съм 15 книги, три от които са посветени на моя баща. Но винаги ме е занимавал въпросът как работят хора като тях – моят баща и моят съпруг, особено след като имах възможността да бъда пряк свидетел на творческия им процес. Посветих се на тяхното творчество, исках да го популяризирам и да стигне до колкото се може повече хора у нас и по света. Но вече мога сама да си проправя пътека между двамата, като винаги знам докъде да се простирам.

- Ако се върнете в годините назад, името на Николай Хайтов правеше живота Ви по-лек или по-труден?

- За лек живот не може да се говори. Баща ми е бил много известен и това ме правеше горда. Известните хора имат доста приятели, но и много опоненти. Така че, като се групираха опонентите срещу него, те се насочваха и срещу мен. Но аз нося неговия характер – избухлив и много борбен. Боря се. Както казваше той, никога не започвай пръв, но ако те ударят в гръб, удряй, не бива да оставаш ненаказано злото.

И още нещо – баща ми никога не обичаше някой да застава зад него. Веднъж, бях много малка, бяхме на море и аз влязох в стаята да му кажа нещо, да го попитам. Той пишеше и аз тихичко застанах зад гърба му. Той изведнъж скочи и каза: „Кой стои зад гърба ми?!“ Като ме видя, се извини.
Това е, защото много хора се бяха отнасяли с него непочтено, много са го удряли в гръб и той посрещаше такива удари с голям хъс. До такава степен беше развил сетивност, че дори физически не понасяше някой да стои зад гърба му. Иначе, когато си срещу него, очи в очи, никога не реагираше така, винаги изслушваше и се вслушваше.

- Какъв е най-яркият Ви спомен за него?

- Повече в детството ми съм била с баща си. Аз съм от първия му брак и имам двама братя от втория. Той ни събираше децата и тръгваше с нас на море, като искаше да ни даде повече свобода. Защото децата обикновено са притеснявани от майките си – това не бива, онова не бива. А баща ми беше човек на свободата, никак не обичаше да направлява и наставлява. Той беше учил педагогика, но най-много мразеше педагогиката – да казваш непрекъснато на някого какво да прави и да го ограничаваш. И когато тръгвахме за море, съпругите на баща ни, които се харесваха и си общуваха, непрекъснато му заръчваха: „Николай, да внимаваш много“, а той им обещаваше всичко: „Ако трябва, ще ги поливам на пясъка на брега с тас и няма да ги пускам във водата...“. Но, когато отивахме четиримата на море, татко казваше: „Занимавайте се кой с каквото иска, няма да ви придирям, но ви искам живи и здрави и строени за обяд“. Това най-много ми харесваше – неговото чувство да даваш свобода на другия.

Днес братята ми са в София. Александър е скулптор, Здравец е архитект. Но всички ние минахме през школата на Родопите. Аз останах най-дълго там, и досега. Всички ние носим в сърцата и душите си родопското, завещано от баща ни.

- Кой е урокът на Николай Хайтов, който никога няма да забравите?

- Баща ми и майка ми бяха разведени, но никога не съм усещала неговата липса. Винаги, когато съм имала нужда от него, той беше насреща. Остави ми най-ценния урок – да разчитам на себе си, а не на другите. Баща ми никога не ми е помагал по отношение на творческия ми път. Помагал е на много други хора, на овчари, козари, ходжи, попове да издадат книги. Но на мен – не, искаше сама да се справя, както и той е бил сам. Даже за първата ми книга за Валя Балканска той научи от свои приятели в издателството.

- Вие сте дълбоко свързана с родопския край – дъщеря на родопчанин, съпруга на човек, посветил живота и творчеството си на Родопите, самата Вие сте била учителка там и знаете много легенди и поверия в тази планина. Има една молитва, с която местните хора са укротявали змиите и която е помогнала на Вашия съпруг да се спаси в критична ситуация. Каква, според Вас, трябва да е днес молитвата ни за укротяване на злобата, на завистта?


- Моят съпруг контактуваше с всякакви хора – и вярващи, и невярващи, и религиозни, и езотерично настроени, и пълни реалисти.Той смяташе, че голямата сила е в гласа и в изкуството. Когато един човек пее хубаво, например Орфей, той произнася молитва. И така е укротявал зверовете. Когато човек се моли, той остава със собственото си Аз. И може би, именно в тази искрена и излизаща от душата молитва, човек осъзнава, че трябва да живеем заедно, без да се бодем и нараняваме. Като таралежите – да бъдем заедно, без да се дялкаме, както казват родопчаните.

- Много неща се промениха в страната ни през последните години. Как Ви изглежда България сега?

- Аз съм поклонник на ценностното, на стойностното, на класиката. Аз обичам и новото, но когато използва като основа старото добро. Не бива да се отричат добрите постижения, независимо от превратностите на съдбата и от политиката. Трябва да обръщаме внимание на хората, които са оставили сърцата си в нещо хубаво. И ако трябва да защитавам тезата си, ще я защитя и ще вляза в спор, както съм го правила многократно. Баща ми казваше следното - не можеш да седнеш и да пишеш кротка литература, когато земята ври под краката ти.

Трябва да бъдат казани истини, които да бъдат казани днес. Истини за съдбата на народа. Затова трябва да си наточиш перото и да бодеш с него за тези истини. Ако ще и да те намразят заради това. Аз така правя.

- От какво имаме нужда днес ние, българите?

- Бих искала да кажа на хората, особено на младите, да се вслушват в гласа на сърцето си, защото е много лошо човек да е изсушен от чувства. Не можеш да бъдеш само умен и разумен, това е скучно и звучи прекалено философски. Трябва да имаме повече емоции, повече мечти. Даже да изгаряме всеки ден в тях.



Дългогодишният директор на ПГ "Иван Хаджиенов" Христо Гъдев подарява на Елена Хайтова сувенир с една от казанлъшките емблеми - тракийката, изработена лично от него.