1500-1800 лева  e заплата,  която ще задържи  младите тук


Това твърди лидерът на КНСБ в България Пламен Димитров.
С уговорката, че „не може без нищо да искаш нещо“.

Визитка:

Президент на най-големия синдикат в България - КНСБ, от 2011 година. Инженер по образование, роден в Русе. Завършил е Военноморското училище във Варна, магистър по управление на човешките ресурси от Пловдивския университет. Има последващи специализации по индустриални отношения и мениджмънт, професионално обучение и кредитни съюзи. 53-годишен. Владее английски и руски език.
Лидерът на КНСБ посети „Арсенал“, за да представи пореден нов проект на синдиката, с опция местни специалисти да участват в него.
Визитата стана повод и за разговор за един от най-важните проблеми на страната, определен от изпълнителния директор на „Арсенал“ Николай Ибушев като „проблем на проблемите“, а именно - въпросът с качеството и квалификацията на кадрите за българската индустрия и машиностроенето.



Има ли визия, г-н Димитров, синдикатът, чийто лидер сте, за това как да помогне на българската индустиря по отношение на проблема с кадрите?

Да, това наистина е проблемът на проблемите. И мениджъри, и синдикалисти само за това говорим по време на общите си срещи. Аз съм умерен песимист, че се разбира дълбочината на проблема в главите на политиците.

Защо умерен песимист?

Защото те разбират нещото как трябва да го направим, но са на принципа „дай да направим някаква реформа, защото сме на власт сега“. Но тук става дума за нещо далеч по-дълбоко: за промяна на манталитет, на мислене, ако щете и на нагласи, за едно дългосрочно действие, което изисква и много усилия. При това не политически усилия само, а усилия на цялото общество, нагласи на цялото общество, за да се промени начинът на мислене на новите поколения, които идват, за да могат те да разберат в крайна сметка къде е ценността на родината. Засега тези понятия в главите на няколко поколения са на практика празни, няма ги дори. Само думи, нищо повече не означава родината. А всъщност родината започва оттам, че ти си роден тук, тук ти е семейството, родът, държавата. Тук ти е всичкото. И около това всичко ти трябва да изграждаш своите ценности. В това число образованието си, къде ще живееш, какво ще работиш, къде ще родиш дете и всичко останало. Това са дълбоки, радикални промени, които са нужни в главите и ценностите на поколения. Тези промени обаче не могат да станат за един ден или за една година. Много е пропуснато в тази посока и много е унищожено. Огромен е проблемът в това отношение. И това не е проблем само на образователната система, за да кажем: ето, сега ще реформираме тук или там и ще го решим въпроса. Второто, което трябва да се случи, според нас, е да има системна обвръзка от първия ден в училище, като влезе детето, до последния ден, докато излезе. И после - много е важно в предприятието този младеж също да бъде поет и обхванат от някаква система за обучение, с продължаване на квалификацията, усъвършенстване и ангажимент към дадено предприятие. Сега всичко това го няма. И дори да направим някаква стъпка в системата на образованието, въпреки че сега се почва, все пак е стъпка напред, нещо. А сега какво е? Уж образование, а на изхода няма нищо. Първата мисъл на един младеж, като завърши училище, е как да хване самолета за някъде.

Защо е така според Вас?

Защото младият човек не вижда атрактивността на условията, при които ще отиде да работи тук, в България, а това е съвместна наша грижа. Синдикати и фирми - от една страна. От друга - това е и ангажимент на медиите, на обществото, които трябва да покажат на младия човек още докато учи, че е атрактивно да работиш в България в дадена фирма, при дадени условия. Да му покажат реалните възможности за него: ако работи в нея, какво може да очаква, да вижда перспектива този млад човек. Сега това го няма в масата случаи. И стигнахме до най-големия въпрос - заплащането. Каквото и да си говорим, атрактивното заплащане може да задържи хората тук, дори и при не толкова добри условия за работа.

Какво разбирате под атрактивно заплащане в качеството Ви и на синдикалист?

За всеки това е различно число. И това е другият голям проблем. Защото, когато някой започне да смята в евра, той все повече започва да гледа навън. Нашата функция като синдикат, и това се стараем да правим, е да притъпим сравненията, като ги изравним. Аз твърдя, че ниво на заплащане от порядъка на 1500-1800 лева месечно ще може да задържи младите. Това са нива на заплащане, които, когато ги достигнем в средното, масово ниво, не в София и в някои определени специалности и професии, а масово, аз мисля, че този „пуш ефект“, който има сега - младите да заминават навън, ще бъде овлядан. Защото веднага младият човек ще си направи сметката колко пари ще има навън, като махне разходите, плюс дискомфорта да си далеч от родители и приятелите, веднага „удря чертата“ и разбира, че няма вече смисъл при едно такова заплащане той да търси варианти за реализация навън. Тогава вече оставането тук започва да натежава. Аз съм говорил с много млади хора и твърдя, че това е средното ниво на заплащане тук, което би ги мотивирало в масовия вариант да остават в родината си - 1500-1800 лева. Тук изключвам компютърните специалисти, които получават над 4 хиляди лева и нагоре, примерно, както и банковите служители, но 1500-1800 лева, според мен, са нивата на заплати, които могат да задържат младото поколение тук. Това е атрактивното предложение за тях. Но тук идва сега и другият много важен момент: че за тези нива на заплащане те трябва да имат съответните нива на компетенция и знания, на възможности и умения. Един вид - да си ги заслужат тези пари. А те ги нямат. И ето го това голямо разминаване между очаквания и възможности, които провокират и търсенето на работа зад граница. Мисленето е това: защо пък да не отида навън да ги изкарвам тези пари, като не правя кой знае какво и не ми се изисква кой знае каква квалификация, след като за същите пари тук ще трябва да съм квалифициран. И тук идва големият проблем. Заработването на тези пари минава през обучението на възрастен. Защото тези сега, които са на 18, 20, 25-30 години, те вече са излезли от образователната система, тях сме ги изпуснали и ще е наложително да бъдат поети от обучението на възрастни, ако искат да получават такива нива на заплащане. От своя страна този млад работник трябва да положи усилия, старание, за да достигне тези нива на квалификация, защото такива квалифицирани кадри трябват на фирми като „Арсенал“. Не може без нищо да искаш нещо. Това е положението. Също като Параграф 22: въртим се в омагьосан кръг и търсим кое е първичното и кое не. Като говоря с мениджърите на фирми, те казват: „Ние не можем да дадем тези пари, докато те нямат съответните умения“. И са прави. От друга страна, като говориш с младите, те пък казват: „Е, да де, ама с тези пари, които ми дават, то доникъде“. И тук някъде се къса връзката.



Не е ли точно тук ролята на синдикатите да обяснят на работещите всичко това? Връзката между доброто заплащане и добрите умения, между необходимостта да се образоваш и квалифицираш цял живот, както и за необходимостта от поколенческа приемственост, от фамилна приемственост, ако щете, още повече в големи фирми като „Арсенал“.
И не са ли именно синдикатите тези, които разглезват работещите да искат повече, отколкото реално имат като умения и компетенции?




Не мисля. Навсякъде по света синдикатите са това, което хората са ги направили. Тоест, те са ги направили, за да могат да изразяват техния интерес и стремеж. Естественият стремеж на човек е да иска повече. А, за да дава повече човекът, това е изискване на мениджмънта. Така е навсякъде по света. Нашата доминанта е да изразяваме очакванията и стремежа на човека да иска повече. Да, тук сте права, че наш ангажимент е ние да обясняваме, че, за да искаш повече, трябва да даваш повече. Или че трябва да имаш повече компетенции. Поне това. И тук се събираме на едни позиции с мениджъмнта. Очакванията на хората обаче да получат по-голяма заплата, отколкото им дават, е винаги с една идея повече и по-напред от това, което имат. Да, 1000 лева са много, но той чака примерно 1200 или 1300 лева. И ще бъде прав, и никой не може да му се сърди, че той чака повече, защото такъв е животът. В края на краищата всеки се сравнява с този край него и иска да има това, което имат и другите. Нормален е стремежът всеки да иска да живее по-добре. Аз не мисля, че синдикатите по света правят друго. Аз не бягам от отговорността, тя се споделя, когато устойчивостта на фирмата, каквато е тук в „Арсенал“, се вижда в дългосрочен план. За съжаление, в много други фирми не се вижда това. И там тази връзка: между целите на фирмата и очакването, че трябва да печелим повече заедно – мениджмънт и работници, за да го споделим, отсъства. Но има и много примери на лоши практики, при които много се печели, но не се споделя с никого, а се отнася в банковите сметки. През изминалите 25-26 години хората се нагледаха на това. Има си много причини хората да са скептични към случващото се. Друг е въпросът, че за мен е необяснимо защо в ситуацията на възраждането на „Арсенал“, след като фирмата мина през много трудни и тежки периоди, които са вече назад във времето, защо няма връщане в главите, в мисленето на фамилните поколения и на фамилните работещи на „Арсенал“ за преориентиране на своите деца тук. Защото, когато виждаш, че фирмата ти се развива и расте, няма логика да не посъветваш и детето си да работи в нея, за да има бъдеще и занапред.


Явно ценността на труда е размита?

Да, това е проблем на целия ни преход. Стана лесно да спечелиш на комар, на игри, да откраднеш нещо. И ценността да работиш, за да спечелиш, доскоро беше някак обругана, непрестижно.

Има ли кураж КНСБ да постави въпроса за квалфикацията на кадрите на масата и пред новото българско правителство с категоричното настояване за държавна политика и спешни мерки по този проблем?

Да, разбира се. Ние и сега го правим.

но няма резултат. Или поне видим.

За съжаление е така.

А дали не е дошло времето за някакъв вид рестрикции по отношение на това: след като държавата е финансирала обучението ти, да си длъжен да работиш определено време в дадена фирма или по професията си, преди да поемеш навън, ако искаш?

С рестрикции нищо не се решава. Нужно е да има едно огромно обединение на целия бизнес, на всички синдикати, на всички политически ключови фактори, на медийната среда, на академичните среди, на тези, които обучават някого за нещо, за което няма пазар и нужда, но му дават пари за това, затова казвам специфични академични среди. И при една такава широка рамка и ангажимент аз съм умерен оптимист, че можем да намерим съгласие. Ще кажа обаче отново: започвайки от ценностите, които трябва да бъдат възприети в съгласие и които трябва да бъдат възстановявани в бъдещите поколения. Много усилия ще са нужни в тази посока: и в образователната среда, и в създаването на една устойчива система за обучение на възрастните, която ние нямаме, но по света я има. Система, в която да е ясно, че работникът постоянно се учи и учи, защото работи в дадената фирма и тя се грижи за него. Но и той се грижи за нея. Тогава има ангажимент работникът, когато фирмата започне постоянно да инвестира по този начин в него. И тогава и краденето на кадри няма да е толкова лесно, защото го има двустранният ангажимент: и на работника, и на фирмата. Това не са революционни стъпки, тях ги има по света, те работят и дават резултати, видими при това. Но тези стъпки, не революционни, но устойчиви, ако ние ги предприемем и приложим, мисля, че в следващите десет години имаме шанс и можем да променим нещо. Това е хоризонтът. По-бързо няма да стане. Но, ако не почнем - няма да променим нищо.


Кое е първото нещо, което КНСБ ще поиска от новото правителство?


Има радикална нужда от промяна на трудовото законодателство, което формира и определя цената на труда. В сегашните норми има редица дупки, които са празни, оставили са ценообразуването в много от фирмите, особено в малките фирми, буквално произволно: според цвета на очите се решава кой колко да получава. За мен пазарът на труда трябва да бъде подкрепен със законова рамка, която да може по-ясно да определи как се формира основната заплата на човек, как се формират бонусите, доплащанията, как се гарантира заплатата, когато той си изпълнява трудовите ангажименти. Защото в момента не е точно така. Има ред неща, които са празни, дупки. Проблемът за кадрите очевидно няма как да не бъде сложен на масата, защото той е проблем номер едно.


460 лева минимална работна заплата още три години? Това реалистично ли е?

Не, няма как да стане. Това е абсурд! Минималната заплата, всички доходи в следващите няколко години, ще вървят нагоре с двуцифрено число. 10% минимум, 12% -15% и нагоре, това ще са нивата. Това, което се прави например в „Арсенал“, е не само защото тук имат възможност, а и защото пазарът го изисква. Пазарът налага там, където има квалифициран работник, той да бъде заплатен добре, за да бъде задържан.