Размисли от Маказа: Зависимост до доказване на противното

„Моят народ днес копнее за своя културен и икономически напредък...“, обръща се глашатаят на българската независимост Княз Фердинанд в своя Манифест към българския народ от 22-и септември 1908 година. И така само за един ден той се превръща от редови княз в единствен цар. За цели 107 години, всяка от тях от по поне 365 дни, България така и не успя да се превърне нито в независима държава, нито в Страна на независимите хора. Зависимостите на нашата си държавица и на нашего брата сънародника, нито са новина, нито са тайна, както би подобавало човеку, който цени своята си свобода. И както би било достойно за страна, която има стремеж към своя си държавност.

Сладката зависимост от султана, който мисли, взема решенията и носи отговорност за тях, а ние българите, все не участваме и поради това – сме свободни само да критикуваме, за век пораства през детската болест на зависимостта от Третия Райх и наивистичния пубертет на братската прегръдка на Съюза на съветите, докато в зрялата си възраст се сведе абсолютно нелогично до своето друго – зависимостта от Европейския съюз, уж, най-свободния солидарен съюз на всички времена. Но съюз от свободни, а не зависими от предразсъдъците, от произхода си и от началниците си в партиен мундир хора.

Българският напредък, за който мечтае Фердинанд в своя Манифест, се гради хронологично ту на гарантирания пазар на житото за немския фронт, ту на евтиния поток от руски суровини и подарени технологии при осигурен пазар на продукцията в рамките на СИВ след поредната целувка: Брежнев-Живков. Напоследък очакванията друг да помогне са в заветните еврофондове, на които се надаме като на манна небесна, да увеличат родния Брутен вътрешен продукт, сякаш са панацеята на панацеите на националното ни стопанство. Втренчваме се в тях повече, отколкото в себе си, а всяко втренчване с очаквания към другия, по-големи, отколкото имаме към самия себе си, е нищо повече от Несвобода. Направо - чиста Зависимост.

В класацията за икономическа свобода България за година време се качи от 49-о на 40-о място сред общо 152-те изследвани от института „Фрейзър“ страни. И на 21-о сред страните от ЕС. Това, сякаш не е чак толкова зле. Обаче икономистите отбелязват, че „качването“ ни по стълбицата е не резултат от собствените ни усилия, а от спад в ситуацията при конкурентите. Сиреч – и тоя „плюс“ е функция на зависимостта от положението на другите. В такава дълбоко свързана икономика в световен мащаб, каквато е днешната, зависимостите са нещо нормално. То и Германия зависи от желанието на гърците, да продължат да живеят богато за чужда сметка. Но, докато Германия има силата на богатството си, което крепи не само Гърция, но и целият ЕС, то силата на българската икономика се оказва абсурдно закодирана именно в нейната слабост – крепенето на финансовото положение около линията на статуквото на бедността. С други думи – следваме целта не обществото да богатее, а просто, ако може, да не обеднява повече. Защото - от тук вече, няма по-надолу накъде. Ако не беше така, в класацията за икономическата свобода, нямаше да се подчертават заключенията: „изключително тежки административни изисквания към бизнеса, множество трудности при наемането и освобождаването на работници и високо ниво на корупция сред администрацията“.

И ако някой тук рече: “Е, има как – като не може да си богат с пари, то поне си свободен да си богат по дух, сърце и душа, то веднага бих го питала: българинът с какво, аджеба е богат като дух, сърце и душа?

Докато чакам да ми се отговори в поредните фейсбук-коментари с гол патриотизъм и шаблонни заучени лозунги, аз също си търся малките щастливи доказателства, че съществува ин лайф така лелеяният от Фердинанд преди 107 години „културен напредък“, който не би следвало да има спирка пред нищо, защото така чисто и естествено е бил пожелан, тоя напредък, от народа Му.

Търся го културния му напредък и по навик първо го търся там, където се очаква да е боднат коренът – в българското училище. И не го откривам там, честно и тъжно да си кажа. И не е нужно да обяснявам. Всички знаем защо.

Търся из списъците на новите културни проекти, реализирани на еврониво. Но първо попадам на камари от итонг и малко ми пречат тия изкуствености, да провидя тутакси я някоя възстановена в автентичен вид средновековна мозайка, я някое парче антична статуя или стенопис, пред която да не е излято могилно количество бетон. Не че ги няма. Но бетонът и итонгът наистина ми пречат да ги открия навреме.

Издирвам го - културния напредък. Със свещ го диря. Заобикалям сутрешно-обедно-вечерните ТВ-формати, че да не ме объркват нито смешния плач на някой разлюбен от читателя „истински писател“, нито „продуктите“ и „проектите“ на поредната амбициозна номенклатурна внучка, чийто свръхбогат мъж, е решил да финансира нейното „авторско“ битие в нова лъскава корица, отвъд която съдържателност не следва в никой случай да се търси. Нито добър стил.

Най-често в някоя художествена галерия го намирам, духът. Или край някой автор на книга - в поредната полупразна откъм човешки присъствия зала с не повече от петдесетина места...И в театъра се намира. При едно условие: налага се първо да се влезе в бой с напористата халтура на „мечките“, които обикалят провинцията и за едните сребърници в протегнатата шапка, скачат по разстроените струни от цигулката на поредната – направо трагична, реформа. Търговците в храма на Мелпомена напират. При това – по силата на закона.

Щом законът човешки не е добър, казвам си, упованието следва най-после да се търси в Законът Божи. Нали никой закон човешки, не мож уби силата на духа и чистотата на душата, казвам си!? - надеждата ми се предава естествено направо в Божиите ръце. Които на земята се предсатвляват обаче, от Неговото свято духовенство... И от подопечните му храмове. Храмове, в стотици български села и селца – безвъзвратно порутени. Или – затворени, понеже БПЦ пари за заплати на стопани на храмовете, все не намира.

То за един приют на Отец Иван пари не се намират, та... Обаче:

Миряните това знаят. И с радост хукват да търсят спасение по чуждите патриаршии.

В разтворено листче с пожелания пред иконата на дева Мария в солунската „Свети Димитър“ навръх Денят на българската независимост, ненадейно разчитам на чист български език думата: “Здраве“...

По- далеч ли от Бога би била тая молитва, отправена в един български храм? - минава ми през ума. И си отговарям, докато десетки, десетки църкви, църквички, параклиси и параклисчета минават в очите ми по пътя обратно към България. Спретнати, пременени православни храмове. Най-високите в село. На най-видното място в града. Вдигнати дори в празното поле. Напети.

48 хиляди българи са влезли да измолят здравето на нацията в поне един гръцки храм за четирите дни почивка в името на независимостта. И още хиляди – на други места в Европа. Тръпнали са пред олющените фотографии с бежанци в музея на турската слава край Одрин, аха – да разпознаят родствени черти в изнемощелите лица на напъдените български тракийци. Потърсили са себе си във вкуса на някоя охридска халва, каквито бащата на бащата на нечия македонски дедо продавал в дюкяна си през 1800 и не знам коя си година; намерили са се в сусама на хрупкав солунски геврек, в огъня на някоя войводска охридска ракия. Ровили са за парче кирпич от срутения дувар на фамилията край Дедеагач. Извървели са пътя на правуйчото лясковски градинар до Будапеща, на прачичото търговец на розово масло във Виена, на синчето – до Мюнхен, на щерката – до Париж...Все в търсене на себе си. С мисълта за Свободата. Щото несвободен не тръгва на гурбет, не гради дюкяни в Града голяма и не вдига нож на султана.

След 4 дни открадната свобода, стотици хиляди българи, отишли по света и у нас в бягството си от натрапничеството на Големия брат от екрана и настъплението на предизборната кампания, със сигурност са се прибрали снощи отпочинали. Може би не се замислят, че това е станало, защото са упражнили правото си на свободно пътуване. Като граждани на ЕС. Но ако са видели поне една турска кола, отбита за проверка в дясно, докато стотици български автомобили текат на секунди през КПП-то, няма как да не го разберат.

И малкото усвоено право свобода е по-добре от нищото. Доказваш си достойнство. Доказваш си, че нещо имаш. Че нещо можеш да си позволиш. Че си си го изработил. Отвоювал. Така даже баналната кутийка с локум за подарък в сака, придобива друга стойност. На нещо свое. Което не може да ти бъде отнето. Което ще споделиш утре с приятели. С колеги. Ще бъдеш поне за ден човек. Става ти толкова добре, че може дори на шефа да си кажеш онова, което те гори от време. Може дори да му теглиш една... Като прапрадедо си от Егейска Македония, дето дигнал бунт, заради едната чест.

Заради едната чест е свободата. Личната. Заради едната национална чест е независимостта – националната. Заради едното име.

Зависими сме по рождение. Като бебе от млякото си. Като нова държава от освободителите си. Зависимости – до доказване на противното. Доказване с хъс, с копнеж. С работа. Постоянно. Като оня копнеж, споделен от Фердинанд в неговото: „Моят народ днес копнее за своя културен и икономически напредък....

Трупайки малките си късчета лична свобода, може и да имаме някой ден лелеяната национална независимост, спечелена и отстоявана по начин, от който да не се срамуваме. Да проимаме оная човечност, която днес липсва, тъй че от сърце да ни дойде онова: “Да живей България!“ в дните на официалните ни празници.

Такива мисли ме реят докато бавно, но спокойно и сигурно върви опашката от хиляди коли, пъплещи 4 километра в плътна нишка по Маказа към пропусквателните пунктове на Гърция и България, където и двамата митничари от двете страни на границата се усмихват един на друг, докато си подават набързо личните карти на европейското ни самочувствие.