Цветана Петкова от Алеята на славата: Счетоводството иска работа

Цветана Петкова е счетоводител в Завод 0 на „Арсенал“. През 2020 година е отличена от ръководството в празничната Алея на славата. Явно, отговорен специалист. Очевидно, една хубава жена. Синьото в очите ѝ се отразява в проблясъците на цветните кичури в косата ѝ. Деликатната усмивка провокира да се попиташ какво точно крие тя. Всъщност, Цветана не крие нищо, тя е открит човек. Говорим за всичко и спокойно. Което не значи, че тя е досадно бъбрив събеседник. Обратното, в цялото нейно излъчване има един точен баланс и добре отмерено държание.
За счетоводството не говорим много, но достатъчно. Счетоводството иска работа, не приказки – конкретни действия и точна мисъл. Специфични знания. „Умея да подреждам числата…!“, усмихва се Петкова. И така, вече две десетилетия.

През 1991 година Цветана Петкова идва в „Арсенал“

на площадката на Завод 1 край Шейново. Идва с примирение и известно разочарование, защото мечтата да учи психология не се сбъдва. Вместо на студентската скамейка, се налага да седне на машините. Не било за дълго това с производството. Цветана решила да учи икономика. Да учи и работи. Послушала баща си, при когото първо постъпила на работа. После се мести в счетоводството. В занаята на счетоводител я въвежда една чудесна жена, за която и сега Петкова говори с респект и обич. „Мария Шикова ме пое в счетоводството на завода в Шейново, който вече отдавна не съществува“, връща лентата назад в годините Цветана. И не крие своята благодарност: “Тя имаше и търпението, и правилният подход. Роден педагог!“. Нещо повече, в своята работа Петкова се старае също да приема с широко сърце новодошлите колежки, да обяснява с търпение. „Щом ти се обясни добре, нещата се получават“, това е краткото обяснение на Петкова за сложността на професията. Дългото обяснение по темата се крие в годините ежедневно трупане на опит.

Повече в счетоводството и на Завод 0, са жени. Младите колежки, по правило, идват с висше образование. Мъжете, някак, не ги влече това, да бъдат оперативни счетоводители, установила е Петкова. Навремето, когато започва, не било така. Навремето, даже нямали компютри… Но било за кратко. И е вече забравено и немислимо. Счетоводството си е счетоводство, но трябва да се отбележи и обстоятелството, че в „Арсенал“ е различно от навсякъде другаде, в т.ч. и в тази работа. Дейността е канализирана, всеки знае конкретните си ангажименти и нещата придобиват сигурност в онова, което се нарича, в добрия смисъл на думата, рутина и повишаване на квалификацията през годините.
Четенето

Цветана си признава, че, макар и днес далече от психологията, още не е разлюбила тая наука за тайните на човешката душа. Интересът към нея покълнал още в училище, сега тя поддържа с книгите. Чете и вниква в човешките взаимоотношения, в различните съдби. Чете и криминални романи. В тях също има много психология. Обича четенето, а сега има много повече време за него. Защото:

Момчетата вече са пораснали!

Две пораснали момчета радват и веселят семейството на Цветана Петкова. Едното е много пораснало – на цели 21 години. Тръпката към хуманитаристиката, наследена от майка му, го води в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, където учи политология. Учи и работи. Пловдив му харесва. Сега, покрай кризата с Ковид, е малко по-трудно, но се справя.
Малкият син е ученик в прогимназията. Влече го техниката. Съпругът на Цветана работи в частна фирма. Арсеналската връзка, която Петкова има от двамата си родители, засега е спряла до тук. Но нищо не се знае…И двамата синове били доста буйни като малки, Цветана едва сега усеща разтоварване на ангажиментите си покрай тях. Но като всяка съвременна работеща жена, тя продължава да се движи в повторяемата траектория от работата към вкъщи, за да събере семейството за вечеря. Затова различното остава за празниците и почивните дни. Но някак напоследък все по-малко ни е празнично, покрай проблемите с пандемията и ограниченията на предпазните мерки. В това отношение Петкова не вижда проблем или промяна в личната си работа. С колежките се пазят взаимно, признава, че вероятно в производството на хората им е по-трудно. Но арсеналци са дисциплинирани хора. Да не говорим за тези от тях, записани в Алеята. Това, с Алеята, колежките на Петкова приемат съвсем обичайно. Намират го за обяснимо и нормално, познават Цветана. С ваучера от празника, който получава всеки от отличените, тя решила да си купи кухненски робот. Така сега ежедневно, щом почне със салатата от моркови, зеле и каквото там се реже за фамилната вечеря, си спомня и за голямата фамилия на „Арсенал“. Цветана бърза за вкъщи и след срещата ни в края на деня. Времето сега е такова, от работа – у дома. Щастието за нея е в това, че вкъщи си идва с радост. С радост се грижи за всички, макар да признава, че и при нея вече се натрупва умората. Елегантна, стилна и с обрания маниер на дама, Петкова разказва за житие-битието си в „Арсенал“ с известна самоирония, присъща на интелигентните хора. „Така се стекоха обстоятелствата, че животът ми се свърза изцяло с „Арсенал“. Направо не е за вярване – как са минали толкова много години…!“.

Вероятно ще минат и още. Цветана Петкова, част от екипа на Счетоводството на Завод 0, не мисли да прави промяна в професионалното си развитие извън „Арсенал“. Вече знае, че счетоводството не е за всеки, както знае, че тя е един от хората, които се справят с него добре. Далеч отвъд самоироничното: “Оказа се, че мога да подреждам числата добре…“.
Цветана умее да реди добре и други неща. Сред тях е и празникът на Цветница, която вече „чука на вратата“. След дългата зима и у тях чакат пролетта с нетърпение. Както очакват и тази година върволица от приятели с букети в ръка пред вратата на техния дом за имения ден на Цветана. „Нямаме някакви специални ритуали и традиции, но винаги отбелязваме Цветница“, казва любезната домакиня и припомня: “Вратата ми е винаги отворена на този ден!“. Кръстена е на баба си, една сериозна и дори малко сурова жена. А синьото в очите е взела от майка си и от баща си: синеоки. Това синьо продължава да играе с проблясъците в кичурите на косата на Цветана и докато си взимаме довиждане. „До скоро! В „Арсенал“.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"