Да се събудиш в „Източното“ не е като да отвориш очи под някой керемиден покрив над мансардни стаи с десетки чупки на тухлата някъде в центъра...Мисля си, докато първото съботно кафе на балкона, обрамчен с черни железа против крадци, мести щастливите сънища и напасва реалността в стройна редица от очукани метални гаражи срещу Махалата в панелното утро на „Изтока“. „Не е толкова зле“, казва ми погледът, щом се вкопчи в розите на новите „входно-изходни цветни ивици“ между пътните платна в средата на булеварда, веднага, когато зениците прескачат ръждивите покриви на „временните премествямите обекти“...Замалко да се унеса в нови розови сънища, но странен тътен довежда необичайна за 8 заранта верига от нелепи надписи “Кароса“..., „Кароса“, „Джина“, „Екпрес“...Гледката и звуковата картина рязко ми напомнят „Цариградско шосе“ къмто 15.30 преди Великден, когато маса автобуси поемат към провинцията с багаж от хиляди столичани вповече.
„Бузлуджа!!!“
Просветлението ми иде към края на първата цигара, заедно с надписът “Труд“ и „24 часа“, който пробяга между два пакета рейсове:“MICH“ – „МИЧ“ – „Gilbert“ – „Тракия бус“ – „Белведере“. Сега ще мине и колата на БНР, викам си и тя, наистина не закъснява...Бял бус 8 плюс 1, син бус с перденца, жълт „Сърнела бус“, бял 50-местен „Мерцедес“ с делфинче...
Броя си наум: 7,8... - 15 големи автобуси до 8.15 часа. Десетина бусчета, две-три колони от лимузини, навързани по сватбарски...Бучат, реват мощно и цепят утрото на „Изтока“, а рошави жени в къси гащи ме наглеждат като чужд натрапник през решетките на съседните апартаменти.
Докато изчислявам потока от въпросния балкон като журналист на масово събитие, в главата ми идат репортерски спомени за стотици возила от цяла България, качвани на Бузлуджа за партийния събор на БСП в началото на всеки август. Червеното на поляната, народният мирис на скара, шарените одеяла по тревата, силният глас на Грета Ганчева и меката харизма на Стефан Данаилов се смесват в главата ми с опашките пред стоте химически тоалетни, линейката с поредния белокос човечец с припадък и дежурното предизборно слово от трибуната и седналият на тревата с детенце на колене Станишев, опитно дочакал и последния провинциален фоторепортер, че да го снима за заветното фото, дето после по нета ще обиколя цял ден по света и у нас...Ведно с медийните клишета от бузлуджански образи и думи, в главата ми блесват и словата на Георги Димитров:
„Транспортът е кръвоносната система, ...буйната кръв на народното стопанство“. Тъй е рекъл Вождът и Учителят на народа български и днес неговият завет е претърпял завидно развитие по спиралата на историческата диалектика. Животът показа:

„Автобусите са кислородът на българската посткомунистическа политическата система“

Автобусът днес не е само натурален показател за съборния бузлуджански резултат на БСП. Днес Автобусът е единица мярка за изборен туризъм, маркер за броя очаквани гласове, знак за организиран контрапротест...Автобусът вече не е само футболно скривалище, което крие играчите от гнева на разярените фенове при нещастна загуба на чужд терен. Автобусът, особено – Белия, вече е убежище за уплашени политици, напускащи по тъмно парламента в страх от гнева на народа. Мисля си тия работи, докато колоната пред булеварда в „Източното“ се отича. Към 8.30 в жълто идат „Арда“ – „Арда“ – „Сърнела бус“. Общата бройка на рейсовете гони 25, бусовете са поне 15, автомобилите няма как да броя... В съботното утро, щедро на диалектикоматериалистически прозрения, ми иде на ум, че – верно, количествените изменения преминават в качествени, колкото и да отричаме трите обществени закона на Маркс. Но някои не ги отричат. Продължават да вярват в тях. Може би има защо – абсурдът на демокрацията е положен в нейния основен принцип: управление на мнозинството. Не е нужно да си професор Мишо Константинов, за да сметнеш, че качествената промяна във властта е възможна само с постигането на максимално количество гласове в урната. Така количеството с ниско качество помита със сигурност всяко високо качество, загубено в изборния превод на бюлетините, които тежат еднакво. Абсолютно еднакво, независимо, дали листчето е пуснал уважаемият друг наш професор – психиатърът д-р Николай Михайлов или своя вот е дал някой негов потенциален пациент без документ за основно образование. В БСП знаят това, мисля си, докато гледам оредяващата нишка от автобуси с червени членове и симпатизанти, идващи от цяла Югоизточна България. Продължават да идват, нищо, че по моите сметки, пътуващите след 8.30, може и да позакъснеят. Сещам се за малката черна рокля с фърбалички от изкуствена коприна над 12-сантиметровите токчета на слабовато девойче, което възторжено чукаше, сигурно, единствените си официални обувки, по асфалта от хижа Бузлуджа към Чинията, в жежкото пладне на 2-и август 2009-та. Дошло от Благоевградско чак...Да си в 10 на Бузлуджа, ако живееш в Сандански, трябва да станеш в 5 заранта! Магистралите на Бойко, ще съкратят пътя поне с половин час, ма едва ли некой от Дупница, би се сетил за това, разсъждавам си аз на поредната цигара...Димът рисува стремглаво насочен в небето свредел – досущ, като пътя по пружината на прогреса, очертан от Диамата на Маркс и Енгелс.
Автобусният туризъм, това икономическо чудо на обществото, така умело експлоатирано в зрелия социализъм у нас, в полза на почина:“Опознай родината, за да я обикнеш“, 25 години по-късно е намерил своя пик в лозунга:“Автобуси от всички страни, съединявайте се на Бузлуджа!“. Автобусният туризъм е открил успешната си маркетинговата ниша по маршрутите на политическите екскурзии: „Провинцията – Бузлуджа“ и „Провинцията – жълтите павета“. На международно ниво това антипазарно явление доказа политическата си ефективност и по трасето“Бурса – Кърджали“. Верни на мултипликационния подход, така отривисто пропагандиран в залеза на родния соц от Партията - Майка, партиите – малчугани продължават вече четвърт век, да възпроизвеждат в хилядни митинги и протести, отработената формула на автобусен политически успех. Патриотичните маршрути „Столицата – Шипка“ и „София – връх Ботев“ през Карлово, не се наложиха на картата. Не успя и поклоненческият маршрут „Сливен - Бузлуджа“ в памет на четниците на Хаджи Димитър.Рядкост са и международните пътувания към Пътя на духовното пречистване - Камино. По Камино се ходи пеш. Наместо с рейсове. Цели 200 километра. Стават рани по краката. И най-важното:Пътят е Личен, а не Колективен. Друга разлика: това е път на Страданието, на Катарзиса, не е път на Възтогра и Радостта от предвкуса на евентуалната изборна победа. В края на пътя Камино има параклис, където извървелият победител над самия себе си, се изповядва. А преди това оставя символично пред входа, окъсаните си от стотици хиляди стъпки на босо, маратонки. В края на пътя „Провинцията – Бузлуджа“ има един бетонен паметник, който народът чистосърдечно е кръстил „Чинията“. Чинията е не просто – празна. Но и отдавна – счупена.

Пътят Камино, все пак, е път на Запад...

Докато свършва кафето ми, свършват и автобусите с поклоници на несбъднатата социалистическа идея. Над „Изтока“ се стеле предобедната съботна тишина. Една жена извежда кучето си. Един мъж протяжно отваря провисналата скърцаща врата на металния гараж, щампован с петцифрен номер, като за обречен от Аушвиц.
Може би, мисля си, ако бях преспала в Западното, щях сутринта да се събудя с тиролската песен на самотен - пешак – турист на дълги разстояния. В раницата му, със сигурност щеше да има добре скрита от жегата манерка с чиста вода, която той щастливо би отпил след няколко часа, вече ведро качил най-високия български връх, с името на Ботев.
Диана Рамналиева