В такива дни обикновено се мълчи. Не защото така трябва. Мълчи се, защото думите са нищо. Мълчи се, защото може да се говори и утре. Мълчи се, защото трябваше да се говори вчера. Мълчи се пред живота, като положен труп.
Хитрино изхитри живота. Измами го. В Хитрино смъртта и разтурата вилняха грубо и грозно. Вилняха, за да ни покажат, че повярвали си и забравили се в ежедневието, битуването може да има и трагични измерения.
Хитрино и всички поводи за национален траур идваха да ни размахат пръст.
Да ни докажат, че и пред смъртта не можем да сме смирени.
Да онагледят тъгата на сваления трибагреник.
Да покажат на онези там, че някои тук имат останали само 25 лв. След всичко.
Да ни научат как се живее без мама и тате насетне.
По коловозите на живота е пълно с любов и красота, пияни стрелочници и бързащи машинисти - успоредни ленти на битието и края му.
По коловозите на живота понякога се стига и в Хитрино.
Където мълчанието и тъгата кметуват сега.
Където са молитвите ни и молбата ни към Бог.
Който каза “Обичайте злото и то ще изчезне”.
Бог да прости мъртвите!
За нас - живите отдавна няма прошка...
Автор: Минчо Байков
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!