Градът секънд хенд: "Ние сме свикнали!"
Извинете, тука синя зона ли е? – млад мъж ме спира в жегата днес по обед на излизане от колата си, колата е с пловдивска регистрация, човекът се чуди къде да паркира безопасно в района край Културния дом. Спрял е возилото си срещу рухналото МГ, малко по-нагоре от банката и преди завоя на дясно, където точно е забита табелата с надпис:“Синя зона“. Момчето, защото за мен е момче, се чуди, тая табела точно на завоя, за улицата към Тюлбето ли важи, или за тая, дето е МГ-то. Логично е да не е за улицата на МГ-то, но знае ли човек? Страх лозе пази. „Не знам, казвам му и двамата почваме да се чудим, озъртайки се, за нещо друго, което да подсказва, синя ли е тая зона, аджеба, или не е синя. Човекът бърза, горещо е, иска да хапнат с гаджето си и да разгледат града... Бързат, обаче – колата???

В крайна сметка, аз не съм точният човек, който да му обясни, вдига ли паяк тука, не вдига ли... Аз дори мисля, че в Казанлък паяк още не е заплел мрежите си за нарушителите с безразборно разхвърляни насам-натам возила. Ако имаше паяк, едва ли на „Христо Ботев“ все така спокойно щяха да стоят коли наполовина в платното, наполовина на тротоара, пък и, едва ли навсякъде щеше да цари същия хаос, на какъвто тук сме си свикнали по улиците. Ние сме свикнали, но хората от другаде, се чудят. Отдавна в големите градове не е така. Решавам да замажа първото колебливо впечатление на младия мъж от Казанлък. Къде отивате, питам, ако е в Музея, тук ви е близо, ако Тракийската гробница...?, „Не, не", казва пловдивчанинът, както разбирам по-късно, вече присаден в София и той, като много други. „Не“, казва, не искаме музеи, бяхме на Шипка и Бузлуджа, искаме да хапнем и да разгледаме магазините ви Втора употреба...Тъ-дъ-дъъъм...Що реклама, мисля си, що чудо, да направим Казанлък привлекателна туристическа дестинация, хората с една втора употреба ни знаят...“Нали тук е Меката на Втората употреба!“, казва човекът, който не може да намери къде да паркира, току що, влязъл в Казанлък. Да, казвам, така е. Заради едното добро домакинство, заобяснявах – натам наляво, после кръговото, после сте точно в Меката на втората употреба.


Какви музеи, какви пет лева?

Всеки попаднал в чужд град пътешественик на четири колела, логично първо търси паркинг. И нещо добро за хапване. Откъм хапването в Казанлък го докарваме, откъм паркинги, определено, не. Макар че, вчера опитах обедното меню в един уж, елитен ресторант, където в това време се изсипа цял рейс туристи и казвам „опитах“, защото това в чинията, така си и остана, не можеше да се яде. В този момент, докато близвах нещо, наречено "Парфе", автобусът с японците се закриви чутовно, ту напред, ту назад, докато най-после улучи тясното място, наречено „паркинг“ като за малко да сгази някой и друг казанлъчанин със задните си колела на пешеходната пътека. Защото пешеходна пътека на това място, както и на много други в Казанлък, има само в главите на местните. В нашите глави. Шофьорите от други градове и държави, няма как да знаят, че еди къде си, имало било зебра. Ми то няма, боята им е отдавна изтъркана, чувам, че новата била прекалено скъпа, та не е чудно, че всеки ден имаме кримки по медиите за ударени хора по пешеходните пътеки - те просто не се виждат с невъоръжено око. Ама, ние сме си свикнали. Казанлъчанинът е странно животно, свиква. На пътеки без боя, на друсане с колело от Източното и Западното до индустриалната зона, поради тотална липса на градски транспорт, свиква да ходи по улиците, поради липса на равни тротоари, свиква да носи дрехи втора употреба, поради и аз не знам, защо...Но е факт, че на метри от случката днес по обяд с дисциплинирания водач на МПС, изпаднал в страх от паяка, който е описан на табелата, но на практика не съществува, та на метри от това срамно място срещу рухналото МГ, днес в 9.30 имаше огромна опашка за....

Да. Опашка за дрехи втора употреба!

Доживях и това да видя! 25 години преход, с крайна цел: секънд хенд. Опашката се трупаше на пешеходната улица на тъй прекрасния ни град точно срещу читалище „Искра“, на място, където трябва да посрещаме гостите на града си, да видят най-доброто от него. На улицата, маркирала историята на Казанлък с културната дейност на читалище „Искра“, с култовото ателие на фотографа – театрал Бай Петър Арнаудов, с Музея за старини и изкуства, настанен дълги години в сградата на Библиотеката, срещу паметника на композитора Широв, днес цъфти опашка пред битак...Обаче, ние сме си свикнали... И дори ни харесва. Свикнахме да ходим на централния пазар като на война, бой за място пред сергията, бой да минеш между зарзавати, бусове и печени скумрии. Окопи и траншеи край всяка будка, камъните падат не от небето, а от тенекиите на грозните сергии... Лично аз, свикнах да не ходя там.
Но не спирам да срещам гости на града, особено чужденци, които търсят да видят точно пазара. На пазара рядко ходя, обаче до вкъщи няма как да не иде човек. Та, не свиквам и не свиквам с някои неща. Не свиквам лелята от северния блок, да обира кокичетата на бабата от блока отсреща, не свиквам ромите да се катерят по покривите на металните гаражи и да кършат вишните на старите собственици, в чиито дворове, сме се настанили с кооперациите си, не свиквам с празните кентчета от бира, оставени от замаяни тийнейджъри всяка сутрин на масата под балкона на съседката, дето мъжа и навремето е правил тая маса за комшулук.

Не свиквам и това е.

Не свиквам с наперените собственици на тежки коли, които качват джиповете си на тротоара зад Културния дом. Питах един як такъв, одет с маскировъчен ловджийски костюм, защо така, защо сте спрели на тротоара? „Ми, де да спра...?“..., рече той. Беше учуден, само аз зададох тоя тъп въпрос, останалите, явно са свикнали...Или пък, който не е свикнал, отдавна е забил на някъде. За да не изпада в местен конфуз, като мен днес, пред младежа, който ми се похвали с наистина мила усмивка, че знае най- марковото нещо за Казанлък- марковите гащи на някой европеец, ама втора употреба.
Та, не е чудно, за който и да е, случайно попаднал в Казанлък, пътешественик на четири колела, на половината на пътя си за морето от София, да запомни не друго, а баш Втората ни употреба като най-забележителното нещо в тоя градец. Особено, ако не обича музеи, ако не си пада по картини, ако не е чувал за Чудомир, ако Тракийската гробница не го вълнува, а за Музея на розата не ще да чуе, щото, примерно, вече се е отбил от шосето към „Дамасцена“ край Скобелево. Казанлъчани, може и да не са чували за най-новия литературен Нобел „Време секънд хенд“, на „археоложката на комунизма“, белоруската писателка и разследващ журналист Светлана Алексиевич. Със сигурност, мнозинството не са и чували, нищо, че преводачката на български на тая страхотна книга, е именно дама с казанлъшки адрес в личната си карта. Що ли им е да го чуят, ние тука го живееме тоя секънд хенд. От сутрин до вечер го живеем, не е нужно да го четем на книга. И дори сме свикнали. Че ни и харесва.