Днеска роб да се наричам / първа радост е за мене!

Не е нужно да си професор по теория на вероятностите, за да откриеш връзката в тоя, наглед хаотичен ред от събития, разтресли родното политическо пространство през седмицата. А може би, е нужно да си професор... Или поне, човек с диплома в хуманитарните науки. Но – едва ли в теорията на вероятностите. Теорията на вероятностите, като всяка математическа наука, само регистрира събитията. И ги сглобява в закони от формули. Нейните закони са просто инструмент за едни други науки – обществените, на които в последните 25 години в България, се гледа с обидно пренебрежение. Може би, има защо – ако дипломираните философи, политолози, макроикономисти, социолози и културолози, си бяха свършили работата, днес нямаше да се вихрим в елементарни спорове и тепърва да откриваме Америката на общественото устройство, отдавна открита още с мисловните кораби на Великите негеографски откриватели от Платон и Аристотел, през Адам Смит, Дейвид Рикардо, Хегел, Кант, Маркс, Джеймс Стюард Мил и в крайна сметка - Карл Попър.

Знам, че половин, че и цялата България невежо ще гракне при споменаването на тия имена. Логично – те не са пълнили устни, бюстове и пениси със силикон, че да ги знаем...Нито са участници в ТВ-формати, търгуващи с низки човешки страсти. В интерес на истината, горните имена, не следва да са китайски йероглифи за днешните 40 и надолу - годишни българи. Всички от тях са търкали чиновете в училище в часовете по логика, етика, философия на правото, философия и Свят и личност. Да не говорим за часовете по история, от които поне за робите в Атина и Рим, можеше да си нещичко попрочел. Хиляди часове, след които, ако не друго, за да имаш Среден, трябва да ти е станало ясно, що е аджеба Роб и има ли той почва у нас. Да си наясно, що е то тирания, монархия, олигархия и демокрация. Ма, явно – не! А щом – не, значи битката между Знанието и Незнанието днес върви с резултат поне 20:0 в полза на невежеството. И затова изборът на образователен министър, произведе скандал. Защото 20 години по-късно, новият демократичен светоглед на българина, ужасяващо липсва. Иначе нямаше да търпи дребните партизански сметки – Реформатори – ГЕРБ – Патриоти и прочие абревиатури, някои от тях с родното АБ... в името си. Поне 20. Толкова и повече са годините, откакто в българското средно образование се прокарва, очевидно, без успех – формирането на различен от марксистко-ленинския светоглед, който действително натрапваше полуробско съзнание за масата от хора. Робско – защото роб е човекът, който не принадлежи на себе си, а някому другиго. Който няма право да живее там, където поиска, а живее там, където има жителство; който не работи там, където може най-добре, а там, където е разпределен, който сънува Запада през „крив макарон“ и говори под сурдинка от страх, да не го чуе някой доносник, промъкнал се в дома му като „приятел“.

Още в IV век преди новата ера Аристотел се произнася относно роба в своята „Политика“. „ Роб по природа е човек, който не принадлежи на себе си, а на някой друг“.

Твърде дълго бяхме роби на Партията. И затова сега сме объркани. Забравили сме, че роб е пленникът Спартак, роб е по-скоро безправният руски крепостен, а не българският селянин през 1877-ма, чийто живот самият Достоевски описва така:“ изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

Тия хора, нашенци, роби ли са се чувствали? – сигурно са се чувствали несвободни, но роби – едва ли. Българинът е пътувал свободно, имал е собственост – къщи, земи, дюкяни, а после училища и църкви, някои българи дори са били на служба в империята, други са търгували – като бащата на революционера Каблешков, например, който събирал данъци за султана и така забогатял, че и днес се дивим на чорбаджийската му къща в Копривщица...Тъй. Поради что, тогава копривщенци, карловци, сопотненци и калоферци се вдигнаха тия дни в защита на робството на крак при премиера Борисов в потури и везани ризи?....

Това е въпросът, на който родната обществена мисъл, още не си е дала отговор. По същия начин, както българското образование, не успя да формира светогледът на новия човек с демократични убеждения. А трябваше. 20 и повече години след вкарването в учебните програми на Декарт, Платон, Сократ, Кант, Хегел и прочие, до Карл Попър, българите в България още са готови да правят революции на маса, подобно Ботевите механджии – с вино и мезета, калпаци, тояги и прочие сантиментални атрибути на криворазбрания патриотизъм. Уж, в името на историята, уж в името на Свободата. И както по Ботйово време, Свободата е отвъд Дунав мост, отвъд Кулата и Калотина. Там светогледът е друг. Просвещението си е свършило работата. В родината на Аристотел и Платон не ти пука да блокираш граници. А в отечеството на Кант, Хегел и Маркс, се чувстваш длъжен да приютиш бежанци, вместо да ги напъдиш като шапови овце.

В родината на Адам Смит и Карл Попър, можеш да се провикнеш към всеки премиер с въпроса: “Виждате ли Пеевски в огледалото...?“.

По тия места отдавна знаят, че Свободата не е просто да отхвърлиш робството. Това е само началото. Свободата е в „Мисля, следователно съществувам“. В сократовото „Аз знам, че нищо не знам“. В отварянето на обществото, за което говори Попър в своята култова книга „Отвореното общество и неговите врагове“. Да, същият. Онзи, чиито последователи днес, у нас хулят като „соросоиди“. Колко смешно: аристотеловата „Политика“ е издадена за пръв път у нас, именно от Соросовото „Отворено общество“...През 1995-та. Колко ли са на брой нейните читатели...? – и къде се намират онези, които са минали чудните и 244 страници...обличат ли потури за среща с премиера или си взимат два часа отпуск от офиса си в лондонското СИТИ, за да забият на министър-председателя два-три убийствени въпроса с гняв, че нямат път назад към родината? И защо едните непременно държат дедите ми да са били роби на „турците“, а за другите е по-важно, в никакъв случай да не бъдат роби днес? И къде е границата между едните и другите?

Всъщност, аз знам отговорът: модерното обществото, не се дели на роби и господари, а на такива, които са прочели само „Под игото“ във втори клас и на други, които са продължили в гимназията и университета с „Бунтът на масите“ на Ортега-И-Гасет, „Или-или“ на Киркегор, „Екзистенциализмът е хуманизъм“ на Сартр, „Човекът в търсене на смисъла на Виктор Франкъл, „Отвореното общество и неговите врагове“ на Попър.... Знаещи и Незнаещи, Чели и Нечели, Мислещи и Немислещи. Можещи и Неможещи.

Свободни и Несвободни:

Ние тук и онези оттатък Кулата, Калотина и Дунав мост, дори. Щото отвъд Дунав мост отдавна провеждат прословутата „съдебна реформа“, която у нас затлачваме на принципа „интереса клати феса“. Делението върви по линията: едни, които питат смело / други, които молят, че и настояват, министър-председател да решава научни спорове, нещо, което изобщо не му е работа. Но той, все пак я свърши, тая работа и обеща „робството“ да не излиза от учебниците. А вероятно с него – и незнанието от българското образование. Което ще продължи да произвежда малцина свободни и мнозина роби. Както е казал Аристотел в „Политика“: „Робът по природа е полезен с тялото си и има разум само колкото да разбира заповедите, затова за него е полезно и справедливо да бъде подчинен“. Очевидно, у нас, това се харесва.

А какво ли би казал за своите съграждани - премиерски просители в потури по време на демокрация, самият Вазов? Вазов, който с любимия на цял народ роман „Под игото“, на практика посява в народното съзнание тъй свидното словосъчетание „турско робство“ ?

Не знам. Едва ли: