Драги читателю, да си признаем един на друг, че настъпващия слънчев сезон някак ни предразполага да мечтаем. Едни от нас мечтаят за плажен маратон, други просто искат да изпънат уморен крак на прохладна веранда в наше черноморско село. А всички сме единодушни, че би ни харесало да уловим морския бриз в косите на близките хора. Там, където припяваме „рибарски мрежи, сръчно изплетени от тънка мъгла“. След дългата работна зима идва бленуваната лятна отпуска.
Мечтаенето като органично-духовен процес граничи с една особена сънливост, с едно състояние на духа, в което хем сме будни, хем спим. Неволно „хибернираме“. Медитираме, без да знаем как. И сякаш се сливаме с природата.


Та и аз така, в един почивен следобед, се размечтах за нашето море. Смокиновите дървета на Смокиня, пясъчните лилии на Каваци, дивите птици на Иракли-Емине, мидите на Калиакра. И още, и още. Безгранична прелест от пясъци, гори и морска синева. Прелест която, оказва се, имала и своя край. И той не е много далече. Очакваме краят на брега – буквално и преносно. Скоро може и да сме без бряг. Интересно явление ще се получи.
Безбрежно явление. Море без бряг. Държава без бряг.


Кораб без бряг.
Моряк без бряг.
Рибар без бряг.
Българин без бряг.
Дали сега „безбрежни“ означава и „безбожни“, „небрежни“? Изгубени. Без пристан.


Имаме наши черноморски хубости, подарени ни от Твореца – без да е искал нищо в замяна. Дар от небето без предварителни условности и уговорки към нас. Дори не сме „почерпили“ Твореца за това,че ни е нарисувал магнетични пейзажи, в които да живеем, да радваме, да обичаме, да изпращаме. Нали по традиция черпим за подарък. Вместо това, наши сънародници строят и застрояват, унищожават и загрозяват. Хотели, барове и паркинги никнат върху плажните дюни, лозя и градини. Към този микс от неприятни подаръци за Твореца, наши сънародници са добавили и посвещение: „Ето ти, дедо Господ, много бетон, чакъл и битова мърсотия, тръба с фекална вода и мазни морски петна. Бракониерство.“ Даже има и наричане „И догодина дваж пъти повече ще застроим и замърсим. Хаирлия да е.“
Мечтаенето като процес става мъчително за сетивата ми.
Поглеждам през прозореца и нагоре - Творецът не е там. Той бди над жълтите павета, където, уви, вече се творят безБрежни закони за сините български морета.
Поглеждам надолу – и съседите ги няма. Те летуват в Гърция.



• Посвещавам този разказ на новородената ми племенница Юлияна Дочкова, на порасналите Борис, Матео и Максим, с надеждата, че те, както и всички деца на България, имат в бъдеще красив и чист роден плаж.
Имат бряг и пристан... там където солената вода среща свещената ни земя.

Автор: Мария Ц.Дочкова-Асенова