Опашата любов. По Тони

Кетем, Симба, Сиси, Бейби,Чарли, Чери, Пухи, Консуела, Джулия, Бати, Принцеската и Жабчето.
Това са 12-те опашати бездомни души, за които любовта има едно име. И то е българско.
Антоанета Ангелова. От София.


Тя е жената, която години наред е всичкото всичко за 12-те бездомни котки и котараци, живеещи на една от улиците в стария квартал на Тел Авив – Старо Яфо.
Място, в което среща си дават куп светове и времена, отразени в човешката пъстрота наоколо.
И стотици котки по улиците.
Привилегията в Израел да не са на улицата, е на кучетата.
За сметка на котките, които макар и привидно без дом, си имат винаги поне по една човешка душа, която да сменя водата в паничката и да оставя купчинки с храна на определени места.


И никой да не ги наритва, само защото му се наритва.

В родината на Исус любов има за всяка душа.


Затова и да ти отвърнат с любов не е изненада, а начин на живот. От който се ражда хармония и баланс. Усещане за полезност и смисъл.
Дори и тогава, когато най- скъпите ти на сърце са далеч от теб.


Това е част от философията, с която зарежда дните си и пълни почивната си събота софиянката Антоанета Ангелова.


Жена на прекрасна възраст, която в трудните години в началото на новия век избира със съпруга си емиграцията в Израел. Започнала работа в банка.
Тогава тук беше рай, споделя Тони, за която в последните години и в Израел животът станал труден, скъп, на моменти дори тежък.
Не било така преди близо две десетилетия, когато с малките си тогава деца пристигнали в Обетованата земя. Изгледала ги, завършили, едната дъщеря дори в Канада. Сега и двете пораснали момичета се прибрали в родината.

Тук, в България им харесвало повече. Имат си своята работа, приятели, живот.
Добре са, казва Тони, докато почиства поредната паничка на опашаткото, нетърпелив за окъснялата съботна закуска.


Тони познава 12-те пухкави обитатели на двора край жилищния й блок поименно. Знае капризите им, болестите, характерите им.

От години се обичат взаимно и не могат едни без други. Някак „изпомпват“ от време на време избуяващата носталгия по онези 2 хиляди и кусур километра от дома.
С другите 3 домашни котки „дечурлигата“ на Антоанета Ангелова от Старо Яфо са 15.
Не скучая по утрините, с усмивка обезсърчава сащисването ми русокоската.


Докато тя чевръсто почиства поредната купичка, а половината изгладнели котараци нетърпеливо обиколят наоколо, докато другата плашливо са напуснали импровизираните си картонени кошарки с постелки за всяко, научавам, че макар и без стопани, в Израел няма нещастни котки.
Чест и привилегия за всеки е да нахрани и изхранва безпризорно животинче на улицата, като всеки си има и свой зачислен контингент. На хранилка. Така котките на практика си имат стопани, които при нужда ги и лекуват.
Нещо повече: в зоомагазините храната се предлага с намаление и то от десетки процента, до 40% в някои случаи, ако се купува за бездомни котки. Така е и с лекарствата, и с медицинската помощ.
И с мястото на домуване и местообитание.


В последното софиянката Антоанета се убедила от личен опит.
Котешката й любов и грижи не били по вкуса и нрава на всичките й съседи. Намерили се и такива, които да подадат оплакване в Общината .
Дошли на проверка по случая и от местната Полиция, и от Общината.
Те обаче „обезвредили“ съседите и подкрепили Тони в грижата й по бездомните 12 котки. С мотива, че след като са в тази територия и котките живеят и се хранят тук, то това е и техният дом. И че те имат същите права като хората, за същата територия.


Безапелационно.


За разлика от българския ни човешки маниер, в този случай не последвало наритване или нещо още по-жестоко по отношение на животинките.

Факти, на които тук се нагледахме в последните дни.
Просто съседите приели ситуацията и се съобразили с написаното в тамошното законодателство по отношение на правата на животните на улицата.
И спрели да притискат Тони.


Сякаш уловил българското ми недоумение, преминаващ на каишка и с намордник огромен черен боксер, чинно спира до лениво протегналите се котараци и ме разглежда с любопитство. Без агресия, без напрежение.
С любопитство на душа, която не се притеснява от двукраки души. Защото не вижда в тях потенциални зверове или жертви. Или храна.
Ступорът ми за стопанина на боксера е забавен.


„Тук обичаме животните, и те обичат нас.“


Диагноза е.
Човешка. И е само човешка направа.
Обичта.
Без значение към колкокраки души.


А когато тази диагноза за обич я вплетеш в наредби и законодателство, няма как да не се изтягаш щастливо-лениво като рижавия Чарли, или да струиш любов като синеоката софиянка Антоанета Ангелова.

От Старо Яфо. Израел.
И нейните 12 пухкави измерения на любовта.