По повод Националния празник на страната, 3 март, с редакцията се свърза проф. Петко Петков, историк, преподавател по нова история на България във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Днес ви предлагаме негова статия, имаща отношение към Българското Освобождение.
Проф. Петко Петков е виден родолюбец, местен патриот и казанлъчанин.
На 27 февруари (ст. ст.) се навършват 146 години от издаването на дългоочаквания султански ферман от 1870 г., с който след десетилетни борби е удовлетворено желанието за признаването на българския народ като отделна общност в империята чрез създаването на Българска екзархия. Диоцезът на автономната Българска православна църква обхваща почти всички земи, населени преобладаващо с българи. Това са общо 18 епархии: в Добруджа, Северна България, Нишко, Северна Тракия и Македония (Скопска и Охридска епархия са присъединени по-късно след допитване). Екзархията подготвя исторически новата българска държавност, тя е своеобразна българска протодържава, при това с модерно устройство и управление, независимо от религиозната си форма. Учредителното й събрание (Църковно-народният събор от 1871 г.) и приетата от него екзархийска конституция (Устав за управлението на Екзархията 1871 г.) са събития и актове, характеризиращи не толкова специфична религиозна различност и солидарност, колкото национална съобщност и политическа съпричастност към общобългарско национално-държавно бъдеще.
На 16 февруари 1872 г. за пръв български екзарх е избран Антим I - дотогавашен Видински митрополит. В следващите месеци са определени и митрополитите на епархиите. Сред имената на българските архиереи се открояват личности с високо за времето образование и значим обществен авторитет: Симеон Варненски и Преславски, Климент Браницки (Васил Друмев). Пръв екзархийски митрополит на Търновска епархия, в която влиза и Казанлъшката духовна околия, става ветеранът на църковнонационалните борби Иларион Макариополски, който заема този пост до смъртта си през 1875 г.
Народополезната дейност на Екзархията се проявява най-вече след жестокото потушаване на Априлското въстание през 1876 г. Митрополитите на повечето епархии изпращат на екзарха сведения за турските изстъпления. Двама български архиереи са подложени на съдебно преследване от турските власти. Антим I прави няколко официални постъпки пред Високата порта срещу “неоправданите гонения” над духовенството и заради “плачевното състояние” на разорените въстанически райони. Но неговите усилия са посрещнати от правителството с нескрита враждебност и недоверие към изнесените факти. Затова през август 1876 г. екзархът натоварва Ат. Шопов с мисия да проучи районите, пострадали от турските зверства в Пловдивско и Пазарджишко. Резултатите от проведената анкета са публикувани частично във в. “Стара планина”. Екзархийските служители в страната и в Цариград оказват съдействие на международните анкетни комисии, на европейските дипломати и кореспонденти. Те сами разгласяват данни за жестокото потушаване на въстанието и допринасят за засилващия се интерес към справедливите български искания за политическа самостоятелност. Екзархията става инициатор и организатор на кампания за подпомагане на българите, пострадали при потушаването на въстанието. През август 1876 г. за тази цел е създадена “Человеколюбива комисия” за събиране на помощи. Начело на акцията в най-пострадалата от турските жестокости Пловдивска епархия застава епископ Гервасий Левкийски, който в продължение на една година неуморно работи като истински народен пастир. Екзархът подкрепя и мисията на Др. Цанков и М. Балабанов в столиците на великите сили през втората половина на 1876 г., която има важно значение за запознаването на европейската общественост с положението в България и с желанията на българския народ. Достойното поведение на Антим I се проявява и чрез неговото неявяване на свиканото от великия везир Мидхат паша Велико народно събрание в края на 1876 и началото на 1877 г. Отсъствието на българския църковен предстоятел е ясен знак за недоверието към обещаните от новия султан Абдул Хамид II конституционни преобразования, целящи да прикрият нежеланието му да приеме препоръчания от конференцията на великите сили в Цариград проект за административна автономия на българските земи. Реакцията на управляващите не закъснява: на 14 април 1877 г. Антим е свален от екзархийския престол и изпратен на заточение. Набързо избрания нов екзарх Йосиф I поема председателството на синода в началната фаза на освободителната руско-турска война.
314 дни отделят утринта на 12 (н.ст. 24) април 1877 г., в която император Александър II подписва Манифеста за обявяването на войната, от следобедните часове на 19 февруари / 3 март 1878 г., когато в цариградското предградие Сан Стефано пълномощниците на Високата порта и представителите на победителката Русия подписват предварителния мирен договор. Това са дни и нощи, изпълнени със скромни и велики дела - свидетелства за жертвоготовността на българите и братската помощ на руските войни, громящи с обединени усилия вековния ни поробител.
Руско-турската война през 1877-1878 г. е историческо следствие от десетилетните усилия на българите (а също и на други балкански народи) за отхвърляне на османското иго и за създаване на национална държава в духа на модерните държавоустройствени модели на ХІХ век. Косвено доказателство за това е и активното българско участие във войната, което е своеобразно продължение на десетилетното българско националноосвободително движение. Като се има предвид неособено високата степен на военна готовност на Русия в навечерието и дори в началото на войната, то многопрофилната и всеотдайна българска помощ става още по-важен фактор за крайния руски успех. Както би могло да се каже, русите си дават сметка, че не отиват в Афганистан, а в България, и това съзнание предпоставя, понякога и в значителна степен, някои техни решения (например, едва ли руското командване щеше да се реши да премине с бой Балкана през зимата на 1877/1878, ако не вярваше в пълната българска подкрепа – чети, водачи, разузнаване, храна, медицинска помощ и пр. – за това рисковано начинание). Това изключително полезно за крайния руски успех българско участие, макар да не може да се измери точно и да се съпостави с руската военна мощ, ни позволява да заключим, че и ние, българите, сме съосвободители на Отечеството си.
И до днес у нас няма единно мнение по въпроса дали резултатите от Руско-турската война 1877-1878 г. удовлетворяват надеждите на българите за независимо и модерно развитие в национално обединена държава, какъвто е възрожденският идеал. В този смисъл отново става актуален въпросът може ли Санстефанският предварителен договор да замества националния идеал. Наистина, погледнато формално начертаната от граф Н. Игнатиев Санстефанска България е една голяма държава, включваща повечето, но не всички български земи. С него Русия предава на съседни държави няколко области, населени преобладаващо с българи и признати за такива и от султана (чрез фермана за учредяване на Българската екзархия от 1870 г.), и от великите сили (в общия им проект за реформи, препоръчан на Турция на Цариградската конференция от 1876 г.). Това са Северна Добруджа (предадена на Румъния заради отнетата й от Русия Бесарабия), Нишко и Лесковацко (подарени на Сърбия), Южна Тракия и част от Родопите (оставени в Турция). Нещо повече, не всички територии, включени в санстефанското Княжество България, са реално освободени от руските войски. Дори Шумен и Варна са освободени едва след подписването на Берлинския договор. Санстефанският договор в значителна степен е нелегитимен. Той е подписан в нарушение на процедурата, наложена от Парижкия договор 1856 г., за колективно решаване на промените в Източния въпрос; той противоречи на дадените от Русия обещания на Англия да не сключва отделен договор с Турция, както и на конкретните договорености на Русия с Австро-Унгария от началото на 1877 г., изключващи създаването на голяма и компактна славянска държава на Балканите. Санстефанският договор не е окончателен. Като етап от изхода на войната и като предназначение той стои по-близо до Основите на мира, подписани в Одрин на 19/31.I.1878 г., в които за първи път се споменава за предстоящото създаване на Княжество България в граници, не по-малки от начертаните на Цариградската конференция. Текста, който представителите на Високата порта са принудени да подпишат в Сан Стефано под влияние на руското военно превъзходство, е подчинен на презумпцията, че подлежи на преразглеждане, и то от всички велики сили, при което Русия няма да има възможност нито за военен, нито за дипломатически натиск върху тях. Санстефанският договор постановява създаването на голяма българска държава, но под директно и продължително (най-малко две години) руско окупационно управление. Внушението, че Санстефанският договор олицетворява националния идеал е проява на следосвобожденското политическо мислене и на илюзорната представа, че чрез него е постигнато пълно национално освобождение и обединение. По редица други причини този мит бе върнат към живот и въведен в обществено-политическо обръщение малко преди и след 10.ХI.1989 г. Ако трябва да бъдем прецизни, българският национален идеал се формира много по-рано от 1878 г. и в териториален аспект включва всички земи, населени преобладаващо с българи - Добруджа, Мизия, Тракия и Македония - или както най-често се обозначава в програмните документи на възрожденските дейци и организации - “България, Тракия и Македония”.
Автор: Проф. д-р Петко Ст. Петков
историк, преподавател съм по нова история на България във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий"
казанлъчанин
Spiysn преди 2 години
Spiysn преди 2 години