Рекордьорът на Алеята Христо Петров: Ръководител за учебник

Някои животи имат професионални маршрути в хиляди, десетки и даже стотици хиляди километри. Други мерят пътя от домашния двор до работното си място в едва няколкостотин метра на отиване и обратно. Пеша. А може и с колелото.
С изглед директно към високите зидове на „Арсенал“ от север, Христо Петров все едно е на работа, когато е вкъщи. Но и вкъщи, когато е на работа. Защото „Заводът!“ наистина при него се превръща във втори дом. А понякога и в първи. Така го усеща. Колкото и клиширано да звучи, факт. „Има нощи, когато не заспивам, преди да подредя наум всеки по работните места и задачите за новите поръчки. Просто не мога. От ставането сутрин продължавам да мисля и планирам как ще мине по-организирано денят“… Ей такива мисли са ежедневието и дори еженощието на един от ръководителите на участъци в арсеналския Завод 5. Някогашното казанлъшко момче Христо избрало Средното професионално училище по машиностроене „Фр. Енгелс“ като много други свои връстници – давало професия и добре платена в голямата оръжейница работа. След около 40 години време сега Петров може да каже, че машиностроенето като професия му е дало далеч повече от „някаква“ работа и заплата. Работата му го обсебва, работи с любов. Интересна е, динамична, не те спира да учиш.
Вече 3 години Христо Петров е ръководител на участък в Завод 5. Вече близо десет пъти по три са годините му в „Арсенал“. Вече цели три пъти той е част от фирмената Алея на славата. Бързо разбирам, че има защо.

Христо Петров не крие, че е имал и други мечти, освен професионалното развитие в „Арсенал“. В тъмните времена на 90-те, когато кризата нагази България повсеместно, като хиляди други българи, и той решил да емигрира.

Ех, Канада…!

Стягал се за Канада. Подал документи, имал очаквания. Не се получило. Хилядите километри през Океана в неговия живот се свели до 500-те метра от квартала под гарата на Казанлък до портала на „Арсенал“. И обратно. Започва работа веднага по договора си с предприятието по специалността от училище – стругаро-фрезист. За месец време се премества като диспечер в 1/140. После опитва извън „Арсенал“. 7 години професионално гаси пожари в структурите на РСПБ - Казанлък. Напускането на оръжейницата е заради мечтата за Канада. Но…: “Останахме тук!“. Оставането в Казанлък за семейството на Христо го връща след време в изходната точка – “Арсенал“. Но порасналите му деца следват мечтата на баща си: емиграцията. И синът, и дъщерята са в Испания. Заминават в началото на новия век, веднага след завършване на училище. Вече са устроени, имат свои домове. Синът – в Мадрид, щерката – във Валенсия. Те са граждани на света. С мама и татко се виждат онлайн, особено след началото на пандемията.

Събираме се по скайпа!

Домове имат и тук, при това, не един. Но най-скъпият на сърцата им е родовата къща в Балкана. В китната Войнежа край Вонеща вода на Хаинбоаз. Която всички знаят като „Селото на Станчо Коев“, Кметът на Столетието на Казанлък, с когото били съседи. „Никога няма да оставя това място, докато съм жив!“, казва Христо и очите му грейват. Родният дом на баща си той поддържа в абсолютно автентичен вид. Къщата с над стогодишна история изглежда и днес така, както баща му я оставя в гладните години на средата на миналия век, за да дойде да си изкарва хляба в Казанлък. В „Арсенал“. 40 години работил бащата на Христо в Завод 2 на оръжейницата като настройчик. Било времето на максималния мащаб, който „Арсенал“ постига през 80-те.
Постройката от дърво, камък и глина в Балкана е най-скъпото нещо, което фамилията притежава. Скъпо за сърцето, не че не са им предлагали и чужденци да я купят на висока пазарна цена.

Къщата в Балкана не се продава!

Това е мястото, където непременно иска да иде, като се върне от Испания и големият внук Мартин. Това е първото място, което той вижда от България, когато идва в родината за пръв път. Празнуват всички български празници. Внукът ходи и на българско училище: “Да може да си купи хляб, като си идва в България“, шегува се дядото, но не крие, че тая постоянна раздяла с деца и внуци не му идва съвсем добре на душата. Затова у дома чакат лятото като спасение. Семейството на сина, който е женен за украинка, почива през отпуската си в България. Обичат "Албена". Маршрутът им продължава през Войнежа за Казанлък. Мирисът на окосено сено от огромния двор, скърцането на старото дърво, песента на птиците, звуците на Балкана са нещото, с което никой от фамилията не иска да се прости. Христо признава, че е трудно да се поддържа такава къща. Той е там всеки свободен момент – от ранна пролет до късна есен. 90-те километра не му тежат. С мъка сменил оригиналните каменни плочи на покрива с керемиди. Но нямало как. „Децата искат да правим нови неща по нея, но аз не давам…“, смее се Христо. Държи нещата да са красиви и всичко да е наред. Тревожи се, да не стане и тая година като миналата, когато коронавирусът попречи на хиляди семейства да се съберат дори веднъж в годината в родния дом. Дъщерята също не се е прибирала скоро, няма как с двамата близнаци – първокласници. Нейното семейство е изцяло българско, успели са да се справят добре. Зетят е мениджър в туризма.

Като много други българи, преживели стреса на Прехода, Христо Петров почти не е разбрал как така дойде времето на побелелите коси, да има вече и внуци. Как стана така, че животът се промени толкова, че вече няма време за срещи с приятели. Няма ги и самите приятели – кой в чужбина, кой вече съвсем не е на тоя свят. “Отиват си хората, без да разберем...!“, говорим си с Христо като стари познати, макар да го виждам за пръв път. Говори от сърце, бях забравила, че има и такива хора. Говорим. И за семейството, и за „Арсенал“.

Три пъти в Алеята на славата

Докато тече приказката, отчитам наум, че си имам работа с типичния арсеналец, класически тип: отговорен на нивото на сложното производство на специална продукция; усещащ себе си като част от голямото семейство; постоянно учещ специалист, който не спира да се развива в професията и то с хъс към новото. След опита си на оператор по сложните машини в Завод 5 и 10 години като настройчик, ръководителят на участък сега признава, че от ежедневието във времето, когато през 80-те години на 20-и век идва тук като работник, почти нищо не е останало. Машините днес са други, много по-модерни, по-ефективни. Работи се по-сложно, постоянно трябва да четеш сам и да научаваш. Основната част от годините му тук е свързана с усвояването на машините КРМ, на които се изработват разнообразни детайли за почти всички изделия от богатата номенклатура на „Арсенал“.

Това са сложни и капризни машини. И Петров, и останалите, се учат на всичко, свързано с тях, „в движение“. Но, успешно. “Сякаш съм закърмен с тия машини. Веднага разпознавам и материала, който постъпва – как ще се работи с него, доколко става или ще е по-трудно... Работата ми е много приятна, изключително интересна, дори аз се сблъсквам с нови неща постоянно“, - откровен е ръководителят на участък. - Няма учебник за това“. Но от нещата, които научавам, разбирам, че, ако за тая работа имаше учебник, то Христо Петров щеше да е неговият автор.

Работното му място са новите корпуси на цеховете, където някога на площадката на Завод 5 са произвеждани славните фрези и бормашини – по към 100 броя месечно. „Сега вече няма нищо общо с това, което сме работили навремето“, смее се Петров. От някогашния цех 120 са останали само вишките, усмихва се Христо и споделя закачката на колегите си, които на шега го наричат:

„Ликвидаторът“...

От времето на миналото май е останал само той. Сега Завод 5 е изцяло структуриран така, че да обслужва производството на останалите арсеналски производствени единици с изделия за комплектовка на готовата продукция. “Ако ние се провалим, проваляме всичко!“. С тая отговорност в сърцето и ума Христо става всяка сутрин в 6.00 и, докато пие кафе и върти колелото от квартала под гарата до портала отсреща, подрежда идващия ден в мислите си така, че да мине най-добре.

Ръководителят

Днешният арсеналски пряк низов ръководител в производството, какъвто е и Петров, трябва да реагира бързо, адекватно и да умее да преценява всяка ситуация навреме, за да предприеме необходимата организация за изпълнение на новите задачи по договорите на фирмата. Петров отчита това качество като най-съществено. Без да брои професионализма на ръководителя, който следва да познава работата на хората си в детайли така, че да може да им бъде полезен с насоки за справяне със задачите на деня. Така че – за Христо тайни по КРМ-а няма. Всичко, което е научил с времето, ръководителят на участък, с подчинени около 20 души, се опитва да предаде и на младите. Тук работят предимно мъже, такава е работата. Имало е времена, когато работят на три смени и съставът расте докъм 40 души. Покрай пандемията сега е по-спокойно. Но в рамките на нормалното. Защото е имало и времена, когато в участъка са оставали по едва десетина души. Всичко е според поръчките на фирмата.

Младите много бързо схващат!

Петров се радва на своите колеги. Тук се опитват да запазят обучените кадри, защото са ценни. Трябват поне три години, за да се придобие съответният професионализъм. Има и колеги, които пътуват всеки ден от Стара Загора. Всички тях Христо усеща като едно цяло със себе си. Не крие, че присъствието в Алеята на славата е общ успех и без екипа нещата няма как да се получават толкова добре. Тук е възлово място за „Арсенал“ – подават се заготовки за цялата фабрика. Ако тук нещата „куцат“ като организация, това може да е фатално за някои производства по другите заводи, които гонят точен график на работа. Младите хора се харесват на Христо, защото са отворени към света. Много от тях са пътували, били са на различни места от географската карта. “Не са като нас, навремето... Гледаме и ние да се учим от тях. Справяме се, много е важно да се справяме! И е важно, че всички са зад гърба ми!“, - щастлив е с работата си Христо, докато чака да дойде новото лято и с него, дай Боже – и децата му, в България. - Ще се преборим и с това, българите сме корави хора!“.

До лятото, както винаги в тая фамилия е било, със съпругата – домакиня, ще поддържат всичко така, както си умеят. В къщата на 500 метра от зидовете на „Арсенал“. И на тяхното Място на Спасението в Балкана: “Където и да се обърнеш, красота!“.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"