Пътят към Шипка: Празникът е възможен

Едно несбъднато качване на Шипка. Сняг, студ и виелица. Първият Трети март, който помня. Месеци зубрене на Чавдарските повели – преди това: “Чавдарчето родината свободна, обича като своя майка родна!“...

Първият истински къс коприна, който е само мой: син. И шапката с дъно от зелено сукно – с малкото метално лъвче над челото. Трябваше да ги заслужим с дълги репетиции след часовете: стегнат рецитал от родолюбиви стихчета, повторения до безкрай:“Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича!“... Трябваше да получим тия святи атрибути на соц-патриотизма на връх Шипка. Тогава – Столетов. Но ни ги връчиха в едно читалище. Което вече го няма.
Да мечтаеш от Нова година до Баба Марта да се качиш на Шипка. Да. Чавдарчетата имаха такива мечти: „Чавдарчето е примерно дете, играе, пее, учи се, чете!“...Всички имахме не само еднакъв делник, но и еднакви мечти.
Пропагандната машина на комунизма, явно е работила безотказно: помния тия десет Соц-заповеди безгрешно и до днес: текват в тъмни зори на 3-и март 44 години по-късно без никаква идея, защо това се случва. Сигурно се случва, защото и 44 години по-късно, това си остава най-яркото ми преживяване в тоя ден. А през 1972-ра, Трети март не беше Национален празник...
Съжалението, което идва с тоя спомен, заради несъстоялия ми се празник на обвитата във виелица Шипка, се отмива от по-късните ми спомени за митичните походи до едно място, където и сега, почти всяка година отивам на Трети март. Руските гробища в Енина. Чакахме го дълго. Четиридесетте минути пеша до красивия каменен паметник на загиналите руски войници в полевата болница край селото през 1877-ма, в детството си бяха цяло пътешествие. Чакано, желано и обичано. То продължава да се случва и сега. Повече от сто години. И не е плод на никаква пропаганда. Никой не праща хората там. Никой не ги насилва. Но те отиват. С цветя. В оня ужасно студен на 1972-ра, не успяхме да идем дори до там. И сините чавдарски връзки ни бяха раздадени в салона на читалището. Разочарованието беше огромно. Като това, което по-късно се натрупа сред хората в Енина, че вече и това читалище с големия театрален салон, го няма.

Нахлуването на подобни сантименти в мислите ми преди изгрев слънце на Трети март 2016-та, днес изглежда направо нелепо. Днес всеки патриотичен порив, изглежда нелеп... Днес сини парчета коприна не се връчват с трепет в Деня, провъзгласен за български националния празник. Всеки патриотичен символ днес изглежда направо смешен. Някогашните малки чавдарчета, вече не са добри другарчета... А си разменят удари под кръста. А децата и внуците им, се целят с юмруци в лицата. От което се умира. Наистина се умира. На тротоара посред бял ден. Даже в училищните дворове – от истински нож, от истински пистолет. Пищовите сега служат на децата за бой заради едно момиче. Не за защита на някакви каузи. Още повече – национални. Националните каузи, не отстояват дори журналистите. Те гонят своите лични каузи – да извадят по някой лев хонорар със скандален текст преди Трети март. Заради едни 60 лева, тия дни цял рояк писарушки събориха на думи Паметника на Свободата на Шипка. Но само на думи. Защото, Слава, Богу! - има светини, които са вечни. И все още - българи, които да ги пазят.
„Нелепо е да се твърди, че Паметникът на свободата ще затвори врати в деня на националния празник 3 - март. Както всяка година най-българският паметник ще посрещне хиляди български патриоти, които ще отдадат почит пред подвига и саможертвата на героите на Шипка.“ – каза
сред пороя от празни катастрофични приказки директорът на парка, който стопанисва паметника на Върха на Българската Свобода. Той се казва Чавдар... Директор е от една година. Но патриот е бил винаги. Познаваме го. Едни родолюбиви родители са му дали това категорично българско име. Не заради пропагандата на соца, сред която е бил роден. Пропагандата никога не може да замени истинските патриотични пориви. Може само да се възползва от тях. Зад нейните клишета са скрити чувства. Святи. И се намират българи, които все още ги имат. Те ще се качат на Шипка днес и ще заведат децата си там. На техните вратлета никой няма да завърже синя коприна. Нито да ги изпитва за заучени патриотарски слова. Затова пък, всеки може да си вземе в ръце къс от националния трибагреник. И да го развее край Паметника на Свободата. Денят ще бъде хубав. Виелица не се очертава. Нищо не ми пречи да сбъдна първолашката си мечта – да се кача на върха. Да сбъдна празника на националната си радост. А след това, да се отбия и на Руското гробище в Енина. Днес никой няма да ни прати задължително там. Което, всъщност, е страхотно. Всеки трябва да си го случи сам. Нали това е Свободата.
Диана Рамналиева