Мария Александровна, московчанка в Казанлък. Истинска московчанка – по осанката ще я познаете. Не я знаете? – напротив. Едно божествено сопрано отваря небесата за вашите молитви години, години наред в близката на всяко православно сърце в Казанлък църква - „Успение на Света Богородица“ в центъра на града. Нейното сопрано. Гласът на Маша. По Богородичните празници тази година малкият православен хор, воден от Мария, пя в двете големи владишки служби на Техни Високопреосвещенства Старозагорският митрополит Киприан и Западно и Средноевропейски митрополит Антоний. Службите бяха част от православния празник, за който в Казанлък дойдоха и светите мощи на Николай Мирликийски. От няколко месеца насам Мария и нейните певци са част и от архиерейските служби в цялата Старозагорска епархия по лична покана на Дядо Киприан. Те са и гласовете, които звучат под купола на Шипченския храм „Рождество Христово“, наричан простичко от местните хора Манастирът. Мария Александровна не просто пее, тя е професионален музикант с диплома, каквато в България не се издава – диплома на православен регент. Така в Русия наричат диригентите на църковните хорове, обучавани в Патриаршеската школа.
Маша идва в Казанлък, водена от Любовта. В нейния случай, Божията Любов и любовта между хората се явяват в едно – младостта я среща с казанлъшкия свещеник отец Цанко, още докато той учи богословие в Шуменския университет. Тя тъкмо е завършила Московската Духовна Академия. Той е запленен. Действието се развива в Шумен, Маша е на екскурзия, по идея на приятелка. На третия ден от запознанството си с Маша, покрай екскурзоводството на групата руски туристи, нашенецът е категоричен – предлага й брак. За ужас на родителите си, тя приема бързо. Така родената в Московска област дъщеря на добре поставен руски православен свещеник става казанлъчанка. Май е завинаги. Защото днес Мария казва, че в България вече се чувства у дома. Последният път, когато си била в Русия, дори проговаряла спонтанно по-често на български, отколкото на родния си език. На пръв поглед, странно. Но странните неща в живота на Маша никак не са изключение. Странна работа е, например, да откриеш фините пръсти на пианист и диригент на линията за монтаж на боеприпаси. Но е истина – Мария Александровна работи в „Арсенал“. Защото пеенето, особено в църковен хор, не е занятие на трудов договор. То е призвание, талант, немалка тежест, отговорност и ангажименти от сутрин до вечер по празници и почивни дни..., то е всичко друго, но не и работа на щат. Поне в България. Дори, когато са те приели година преди другите, когато си бил отличен студент, когато си взел две години за една, когато си абсолютен професионалист, когато болката и радостта на хората звучат с гласа ти пред амвона близо две десетилетия. Може би затова Маша казва:
„Арсенал“ е мястото, където ме приеха като своя.
Сега го казва, но когато дошла тук за първия си работен ден на 1-и декември миналата година, стресът бил голям. “Качихме се на автобуса и после – гора..., къде отивам...?“, недоумява Маша по пътя към Завод 3. За боеприпаси не била и чувала. В Духовната Московска академия на някогашния Загорск, днес – Сергиев посад, където се намира световноизвестният манастир под закрилата на ЮНЕСКО „Троице-Сергиева лавра“, за оръжия не е ставало дума. Оръжието, с което Маша някога „въоръжила“ бъдещето си на църковен регент, било само духовно. 25 години по-късно, не е за вярване, но е факт: с друго едно оръжие, съвсем истинско, Мария Александровна си изкарва хляба. „Благодарна съм на Господ, че ме прати точно в този колектив, при тези човечни хора!“ – казва тя за хората от 3/130. И добавя: „Щастлива съм, че попаднах точно в този колектив, с този началник цех и този началник смяна, с тези прекрасни колежки!“. Да намериш в работата си добри хора за нея е щастие. Колективът я приема, вълнува се от съдбата й, помага й да навлезе в работата. И вечер, вместо довиждане, пред празници й казват с усмивка: “Айде, отивай сега при Владиката!“... Всъщност, като хористи на службите на Дядо Киприан, нейните певци – Нели, Иван и Красимир, се подвизават отскоро. Но сработването, буквално по ноти, четиримата имат отдавна. Маша, съпруга на отец Цанко, поема хора към „Света Богородица“ в Казанлък през 2003-та. Не крие, че у местните колеги нейното професионално присъствие тук породило, меко казано, творческа ревност. Но Маша е православна до дъното на душата си и никак не е склонна да съди хората за слабостите им. Самата тя, преди да дойде в „Арсенал“, минава през тежък период. Само за година са починали баща й и брат й – ненавършил 40. Родовата подкрепа секва. Майка й се оттегля в манастир. Папа, както Маша продължава да нарича татко си, е опората, която винаги е имала. А тя е била нужна, Маша има четири деца. Докато „отскочат“ – всяко своите първи седем, тя няма как да работи от сутрин до вечер. Сега вече най-голямата, Александра, която носи името на Папа, ще бъде трети курс студентка в Художествената академия в София. Прави професионалния си избор на моден дизайнер неочаквано и в последния момент. Отлично позната на казанлъчани като една от успешните пианистки на Елена Юлиянова, Саня от малка е на пианото, участва в конкурси, печели награди. Сега обаче повече рисува, отколкото свири. Спечелила е американска стипендия „Гипсън“, също и европейска. Александра е класирана по „Еразъм“ за обучение във Виена, но Маша не е сигурна, че ще има финансовата възможност да я изпрати там.
По-малките - Николай /на 17/ и Владислав /на 15/, също свирят известно време. Но вече предпочитат компютрите. Сега в Школата на прочутата Юлиянова е най-малката - Елисавета, шестокласничка. За себе си тя мечтае: “Да стана зъболекарка и да пея като мама!“. Четирите деца от малки са в църквата в неделните утрини. Покрай баща си и майка си. Участват в службите. По това време, допреди пет години, Маша води голям хор с повече от 10 хористи. Никой, който ги е чул, не може да ги забрави. Те са различни, молитвата през техните гласове отваря царството Божие. А над всички звъни високият, но топъл глас на Мария Александровна. Маша дори не помни кога за пръв път влиза в храма, където служи баща й. Трябва да е била седемгодишна, когато пропява с него. Не си представя живота си без пеенето в храма. Търси и избира различни песнопения. И български, и руски, и гръцки.
До скоро – не така динамичен, сега светът на Маша е повече от пълен. Редовната смяна в „Арсенал“ – уроците по пиано вечер вкъщи – пазаруването за децата – вечерята - съботните и неделни венчавки, кръщавки - редовните служби на Шипченския манастир - обиколките с архиерейските служби из епархията..., Великден, Гергьовден, Голяма и Малка Богородица... Заедно с Краси, Нели и Иван са способни да отворят всяко сърце за близост с Бога. Не е лесно – службите са дълги, сложни, в църквите ни – много топло или твърде студено, а намесата на певците – специална и точна, единствено в ръцете на познаващ диригент. Молитвите не са място за оперно вибрато, те трябва да звучат приглушено, а не концертно, казва Маша. Дълго време тя отказва изяви на хора си извън църквата, но в редки случаи е приемала. Защото Молитвата е тайнство. Тя не е шумна демонстрация - в опита си да се свърже с Бога всеки е съвсем сам, с радостта от добрината си, с тегобата на греховете си.
Дали Времето или по-скоро Господ - с наниза на дните постепенно намества нещата в точния им път. Е, има нощи, в които ръцете болят. Има време на спешни поръчки с много работа и сменен режим. Но е факт и спокойствието да имаш работно място. С добро заплащане. За майка с четири деца това е важно. Важно е също, че децата вече и сами се оправят с домакинската работа. „Дори не личи, че не съм била у дома“, усмихва се Маша. Нищо, че там, на две хиляди километра от тук, една майка и баба не спира да ги мисли.
Когато иподякон Цанко Бошнаков, който за малко да остане да служи в Шуменски храм, предлага брак на Мария Александровна, едва ли младата рускиня с перспектива за работа в манастир край Москва си е представяла живота си така, както се е стекъл. Когато вижда хвърчащите на вятъра найлонови пликове край Шумен, екскурзиантката намира гледката твърде грозна, за да й хареса да я вижда цял живот. Но днес вече усеща България като своя, не мисли да се връща в родината. С изненада открива, че в „Арсенал“ има толкова почитатели на руското – не само оръжие, но и нрави, култура. Това я топли. Радва я също и сигурността да може спокойно да си вземе отпуск, когато се налага, заради децата или заради някой сериозен ангажимент в храма по големите празници. „Това е възможно на малко места“, признава Маша. А поводи празнични има. Наскоро пели пред княз Алексаднър Трубецкой, председател на Обществото за опазването на Имперската гвардия в Русия и Сдружението за френско-български отношения. Маша дори не знаела до кого стои в храма, когато чува князът да припява тихо ведно с хористите. След службата, когато Трубецкой й поднася своите поздравления, двамата с изненада откриват, че са сънародници и проговарят на руски. Поводи също й предстоят. На дневен ред е първото участие на певците на Маша в службата за имения ден на Владиката на 31-и август. Трябва й време за подготовка - Киприан е добре известен с високите си музикални изисквания, сам той е отдаден на дирижирането.
И всичко това за Маша се случва между другото. Защото от зарана до осем часа по-късно Мария си е там, в цех 130 на Завод 3 на казанлъшкия „Арсенал“. И само си мисли, че никой не знае за нея.
Диана Рамналиева, автор във вестник "Трибуна Арсенал"
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!