Българска Коледа в Дарби? Дечица с ръчно везани ризки – платно от раклата на прабаба, татковци, препасани в червени изтъкани на ръка пояси, багрени преди сто и повече години, снахи, постлали на трапезата чисто нови, но крити вече два живота месали... Защо, не? - За фамилия, „завъртяна“ край весела къщовница като Радка от „Веста“, тая шарена родна картина - българската Коледа, е повече от възможна, дори в сърцето на Англия. Особено, ако се стяга от далеч. И Радка я стяга. Точно както я редили навремето нейната майка и баба в Мъглижкото Конаре – с мерак и с тръпно очакване. Нищо, че синовете, снахите и четирите внучета, живеят на има-няма, 3000 километра от родния Казанлък. За челяд, закърмена и отгледана с традициите на българското православно семейство, границите в километри се топят лесно, щом граници в сърцата между хората от рода, няма.
Спазването на традициите, за Радка е нещо свещено. Да предаде хубостта на празника на децата си, така, както го помни от майка си и баба си, за нея обаче не е дълг, а радост. Месецът преди Рождество, тя прекарва край шевната машина. Извадила е от раклата кътани десетилетия ръчно тъкани и домашно багрени и белени вълнени и памучни платове, поръчала е на майсторки ръчни бродерии, там, където няма време да ги прави сама, намерила е кройки, тайно е взела размери на децата...Работи здраво и с обич – вече сглобява ръкавките, якичките, заплела е шнурчетата, пришива кордончета и гайтани, приглажда.









Костюмчетата на малките са почти готови – ризки, сукманчета, престилчици, коланчета, чак забрадки за момиченцата и момчешки елечета, в комплект с поясче и калпаче. Тоя целия автентичен гардероб от детски български народни носии, Башалова е замислила отдавна.
Десетките части за пълния вид на костюмите, с които ще напълни куфара си за Дарби след месец, тя пришива денем и нощем. Нощем, защото, покрай това, Радка не спира да тъкми и работите на своята къща за гости, известна в Казанлък като Хотел „Веста“.



Веста“ е весела къща. Без преувеличение.

Собственичката Радка Башалова е жена с широка младежка усмивка и лице, от нея непрестанно бълбука смях. Заразителен за околните. Името и – Радка, съвсем и приляга. Радостта е нещото, с което тя посреща гостите тук, залива ги през цялото време и ги изпраща с усмивка, заради която, много от тях, се връщат пак тук.
Да запази усмивката си все така сърдечна, пожелава в книгата на посетителите в хотела един от актьорите – веселяци, любимци на българската публика - Краси Ранков, иначе – Ставрев от „Стъклен дом“. Двамата с брат му – актьорът и режисьор Веселин Ранков, попадат тук в една тежка зима преди четири – пет години, след представление в Казанлък на студена сцена и леден салон. Грипът поваля Краси, местни приятели го лекуват спешно, а Радка и момичетата край нея приютяват двамата братя на чисто и топло. Усещат се като у дома си. Съвсем у дома си години наред тук се чувства и певецът на народа Веселин Маринов. Покрай него още преди петнайсетина години, тук се спират и поетът Евтим Евтимов, жената на сърцето му – Романьола и музикалният талант – композиторът № 1 на българската Естрада – Тончо Русев. Било са песни под асмата в юлските нощи, било са смехове и глъч до зори. Своя смях и радост при Радка са пръскали и Татяна Лолова, и Стоянка Мутафова...Бардът на лятото – Пламен Ставрев, също... Кой ли не е бил тук, смее се Радканай-много арт-звезди идвали по Чудомирови празници, но не само.
Напоследък тук отсяда и съпругата на художника Теньо Пиндарев с щерката си Силвия и зетът, арх. Александър Тодоров, внук на художника Иван Милев. Най-голямата иненада било благодарствено писмо от завеждащия туристическата реклама за България в българското посолство в Берлин преди години, който изсипал при Радка цяло ято немски журналисти без предупреждение, навръх суматохата с хиляди туристи в Казанлък по Празника на розата. Е, посрещнали ги, гладни не ги оставили, а после получили сърцато благодарствено писмо, на което и сега се радват. Башалова не крие, че подобни интересни присъствия, за нея са удоволствие – самата тя, откак се помни, или пее, или свири на акордеон, или организира разни събития, или тропка в състава за народни танци, или рисува. По едно време дори си купила китара. Още я пази, още си свири инструментът. Но Радка първо била гимнастичка, от добрите. После играла волейбол в градския отбор на Казанлък в края на 60-те. На култовата спортна площадка на мястото на високия блок до Розариума, първо я завел брат и. После дошли състезанията в цялата страна, емоции без край. Емоциите продължили и след това, когато в майчиното Конаре, където Радка отива учителка и директор, вече с дипломата си по педагогика от Бургас.
Типичен учител от времето на 70-те, тя е част от колектив – ентусиасти, за които работата с децата е кауза и радост. А учителят – еталон: авторитет в науката и модна икона в очите на децата и родителите. Извън училището работата не спира – спектакли, то сценарии, то читалищна дейност...Тая младежка „болест“ по културните занимания от онова време, не пуска Башалова и днес. Напоследък тя се връща най-много към рисуването. Много рисувала като млад учител. Били години, когато началните учители трябвало да умеят и това, но при нея, било повече от задължение - за Радка, художеството е тайнство, което отваря вратите на духа. А понеже е и сръчна, почва с четката да показва на децата, но и тя да си рисува. За тайните в изкуството, я печели нейният преподавател и курсов от Института в Бургас. Било отдавна. Сега, тя възражда увлечението си с нова страст, толкова голяма, че вече не пропуска изложби в местните зали, започва да си прави колекция от работи на казанлъшки художници и да събира някои от тях за своите инициативи в къщата си за гости и малката галерия, която открива през 2015-та там.
Тук се случват разни неща – християнски лекции по Коледа, изложби, представяния на книги. Кръгът около нея, обаче, най-се радва на пленера, организиран от Башалова това лято в родното и Конаре. Радва се на събитието и цялото село – такова нещо, местните хора не били виждали – стативи в полето, четки край реката..., задължително, нощен купон до зори. Евгени Чалъков, Пламен Бонев – Джони, Танчо Салабашев, Наталия Димова, Даниела Колева, са художниците, „запалени“ от идеите на Радка. Често идва и Иван Гайдаров. Край тях прорисувал дори поетът Румен Денев. На пленера в Конаре, хванал четката и той, майсторът на думите. Навестява ги и поетесата Женя Димова. Когато е в България, идва и Стефан Тенев.
Навръх Еньовден, веселата даровите дружинка спретва цяла изложба с работите от Конаре – близо 40 платна. Най-ценната изложба, обаче в галерията на Радка, редят нейните внуци, дошли си от Дарби в Казанлък, за ваканцията през август. Още предишни години, Башалова сменя картините от фоайето на хотела си с рисунките на внучката Радост, която носи нейното име. Това лято идеята пораства, заедно с внучката – семейството си прави художествена работилница. Евгени Чалъков води уъркшоп за деца, заедно с Наталия Димова.
Двамата художници учат внуците на Радка, в едно с други дечица, на първите правила с четката и боите. За радост на професионалистите, у децата се намират не само желание, но и талант за тая работа. В навечерието на Голяма Богородица, фамилията се събира за откриването на изложбата, кръстена от Башалова – „Големите картини на малките художници“. Събитието си е истинско. С истинско откриване, с истинска експозиция и голяма публика. С коктейл – „същинско парти!“, възкликнала малка Радост. Щерка на един от синовете. Те са в Англия вече 16 години, отиват уж за малко, но остават - като много други българи. Като не всички българи, обаче, братята и сега продължават да си живеят заедно, както навремето тук - Румен и Камен, а вече и снахите, и децата. Работата ги свързва, но също и онова, което са научили от мама – семейството е ценност, която трябва да се пази.
За ваканциите си идват винаги заедно. Заедно празнуват тук рождени дни на децата, приказват си до късни доби в градината на „Веста“ – съща картина, все едно в патриархалния дом на чорбаджи Марко от „Под игото“, но вместо стопанин, тук сърцето на фамилията е стопанката Радка. От своята майка, тя запомнила едно – семейството, хората у дома, трябва да са заедно във всичко, да вършат къщната работа наедно, заедно да се трудят, заедно да се веселят. Да делят радости и скърби. Нейната майка навремето искала да е най-личната мома и снаха в Конаре. Скъпоценности от великолепния и чеиз, още стоят непокътнани – като дошла в Казанлък, направо се уплашила, жените носели други дрехи, градски.
За да не се срами край тях, майката на Радка си купила шевна машина, научила се да шие, бързо усвоила занаята и сама си спретвала модните поли, рокли и блузи. Научила и дъщеря си. Била майсторка във всичко. „Като редя баницата, виждам ръцете на мама, нещо като правя, помня как точно тя ме е научила, като нещо поправяме, ремонтираме, виждам майсторлъка на татко“, казва Радка. От майка и татко съм научила всичко, знам, че когато нещо не се получи във възпитанието на децата и не случат в живота си, това се дължи на несвършеното от техните родители“, убедена е Башалова. За нея, всичко иде от семейството.

Възпитанието е било и нейна професия преди години в училище, но още тогава е разбрала, че без родителите, училището е безсилно. Всичко, което се гради у човека, става в семейството“, казва Радка. Тя се радва, че синовете и се справят в чужбина – „научила съм ги“, смее се стопанката на „Веста“. Продължава да се смее и докато разказва за още нещо нашенско, което младите пренесли оттатък Ламанша: в Дарби синовете си имат зеленчукова градинка – с краставици, домати, картофи... Произвеждат си сами. Градът там предоставял места за подобни мераклии - парчета земи, надлежно затворени зад ограда под под ключ - една малка България в родното място на европейската промишленост, Дарби.

Куфарът с български народни носии

Радка си пази лична колекция от автентични народни носии, предавани от поколение на п околение в рода. Но иска такива и за внуците – още от сега, детски. Знае, че нейните подаръци ще се харесат. Има и за синовете – калпаци, извадени от скрина на дядо им и пояси, пак от негово време.
За трапезата на Бъдни вечер у снахичките, сега Радка шие тишлайфери от платно, извадено от стана на баба им – жълто-зелено-розовите шарки „не са мръднали“ сто години, платът от ръчно пресукана вълнена прежда е здрав, вечен. Като онова, което няма име, но което продължава да събира православните българи по Великден и по Коледа – често пред скайпа, но понякога и на яве. Семейството, което българите почитат специално в един ден от годината – 21-и ноември, Въведение Богородично. „В народната традиция, този ден се почита, заради вярата, че домът е свещено място, в което децата научават най-ценните житейски уроци, както и усвояват важни знания за света, в семейството те не само се възпитават, а градят характер, намират тук добрата среда за откриване на личните си дарби и заложби“ – и Радка вярва в това. Затова тази година празниците във „Веста“ ще минат без нея. Радка стяга куфарите за Дарби. Особено, един от тях. От който на Бъдни вечер баба ще извади слънчевите шарки от Конаре, светло отразени в радостта по личицата на четиримата внуци и техните млади родители./Само не им казвайте до Бъдни вечер! Да не развалим магията!/

Диана Рамналиева