Арсеналският ветеран Сашо Димитров: От чирак на вагонетката до военен аташе в Москва

По страниците на житието са: подписът на Димитров по договорите за прословутите арсеналски Роторни линии, които променят изцяло едно от производствата; първият договор за новия калибър 5.56 на „Калашников“ след АК-47, голямата сделка с 36 вагона за Варненското пристанище през 90-те; посрещането на Тодор Живков за откриването на Завод 5, когато за една нощ почистили терена, тъй че, Ямаков казал:“Браво!“... И още – вечери с трапеза от костенурки, хубава мастика, гръцки руснак от Солун, спешна мобилизация на гръцката граница след провалената среща на Хрушчов в Париж /Димитров е и запасен офицер, командир на рота от 120 души/; работа с градския партиен секретар Петко Влаев, с члена на ЦК – Пенка Генова, с директора на Завод 13 – „Хидравлика“ – Лальо Баев, където Сашо отива за кратко да работи. Следва първият пуск в паралел /преди точно 50 години!/ на турбините на ТЕЦ „Марица Изток“ – 2, където БКП праща Димитров за п очти пет години като първи икономически директор. От тук и работата с областните ръководители – Христо Шанов и Руси Динев. После е времето на зам.директорството в „Арсенал“ – работа с шефовете Тюркеджиев, Чукалов и Иванов. И още: десетки служебни и приятелски срещи с посланици и консули, български и съветски полковници и генерали от армията и ДС; запознанства с издигнали се между 1944-та и 1989-та политзатворници и партизани – държавни управници; шифроване на телеграми; кръстосване между Сопот – центърът на ДСО „Металхим“, „Арсенал“ и всички точки от мрежата на българският ВПК; работа с главния арсеналски инженер Пеньо Кирацов /“строг, но справедлив и рядко умен човек“/, инфарктен разговор с ген. Георги Ямаков /“справедлив, благороден човек“/, разговор, завършил с: „Аз извинявам тебе, Саша!“. И още - спешна призовка от съветската КГБ; доверието „1000 на 1000 процента“ от прекия му шеф ген.лейт. Дойчо Николов в Москва...;

Първият път, вече стегнал багажа, Сашо Димитров е уведомен, че трябва да изчака, защото за поста напира човек от семейство Кръстьо Тричкови... Но след това казанлъчанинът, все пак, отива по решение на ЦК на БКП по предложение от „Металхим“. Тръгва за 3 години, но остава почти 5, заедно със семейството си. Прибира се след Олимпиадата в Москва. От СССР му остават 3 самовара, раздадени от семейството. Непридобита ловна карабина и спомени, някои от които, вече няма нужда да се пазят като държавна тайна, за чието издаване, тогава се влизало в затвора. Дори и в Москва, Сашо постоянно среща казанлъчани, които си помагат. Консул там бил крънчанинът Таньо Дянков. В София пък, още като студент, му помагал полк. Митьо Тарлев. През 50-те на 20-и век, Сашо попада като студент в компанията на бъдещи големи партийни кадри. Така се запознава с мъжа на Дража Вълчева, толкова любима после на Тодор Живков, партийка. Семействата на Сашо и Дража били близки, посрещал я в Казанлък – не искала хотел, по приятелски пребивавала в дома на Димитров – на „Сергей Румянцев“. Заедно отпивали чирпанско вино от 200-литрово буре, смели се, веселили се.

За семейния си живот със съпругата Надя, Сашо и сега говори с истинско вълнение. Събрали се набързо, буквално за един ден, по-точно , една вечер. Но последвали години наред, пъстър и интересен живот, покрай работите на Димитров и децата – Слава и Иван. Слава е кръстена на македонската си баба. Семейството на Димитров, държало на традициите. Щерката на Сашо завършила оптико-електроника в Ленинград. Но времето тече и сега е вече пенсионер... Новината за раждането на Слава, заварила Сашо в София. Скоро след това брат му идва да го вземе:“Директорът на Завода, те иска за личен сътрудник!“. Димитров избира да се върне в Казанлък, отказва работата в София, където в столичния Градски комитет на БКП го харесват за зам. шеф на агитацията и пропагандата. Дипломирал се без дипломна работа – Държавна сигурност в Завода, не допуснала да се изнасят данни от оръжейницата, пък било то и за писане на дипломна работа. Така, без дипломна работа, с писмо от Контраразузнаването, на Сашо му признали завършването с месец по-рано. Обяснимо:

Казанлъшката оръжейница функционирала като част от военизираните производствени структури на България, още преди 9-и септември 1944-та. Сашо е един от последните живи оръжейници, които помнят времето на Държавната военна фабрика, развила се до днешния „Арсенал“. Идва тук през 1946-та. Помни работниците, които дори и в града ходели с униформи и шапки с кокарди и надпис “Държавна военна фабрика“. Още тогава им викали „арсеналците“. Шефът също бил военен – полковник Цонев. Полковникът яздел своята елитна кобила всяка сутрин преди работа по тревата на сегашния стадион - тогава поляна, оградена с бодлива тел. Димитров помни каруците из Завода, тежките вагонетки с по половин-един тон стоманени пръти, които работниците „като кучета“ бутали по арсеналската теснолинейна мрежа. Бутал и той. Най-тежко било през зимата. Особено по завоите, когато сам нямало как да се оправи и вкочанен, чакай някой да мине, да му помогне. По това време и той като чирак, държал в Патронна дългите пръти, докато стругарят обработвал другият им край. Сетне се учи да точи стругарските ножове. Брат му – дълги години после арсеналски профпредседател – Деньо Димитров, първи го поема в занаята на стругарството. Другият му брат, Тодор е също в Завода – отличен шлосер-матричар. Сашо става един от първите випускници на току що откритото Военно фабрично-заводско училище. Момчетата учат занаята, но едновременно са и войници. Спят на територията на фабриката, четат общообразователни предмети, но също ходят и на учения. На мястото на Завод 5, където ги настаняват, тогава има стопаски двор – коне и крави, гараж, пожарна, жилища на пазачите. А мустакатият пазач дядо Христо, познава всичките 2 200 арсеналци от фабриката по име и физиономия.

Когато напуска „Арсенал“, година преди пенсия и близо половин век по-късно, Сашо оставя в спомените си един друг „Арсенал“. Комбинат, който прави до 660 млн. долара реализирана продукция, а заедно с „Кинтекс“, продукцията на българския ВПК минава 1 милиард и 200 хиляди във валута. Цялата фирма в пиковите си години, достига 26 хиляди състав, близо 22 000, от които, в Казанлък.

Само в неговия ресор, са огромни структури: цялото Снабдяване, цялята реализация на продукцията – Пласмента, стопанството на Главния домакин, няколко столови и почти сто лафки, където стоките продават по цени на себестойност. Истинска ферма гледала по 2 хиляди прасета годишно, месото или продавали в магазините на предпирятието, или го давали на арсеналските столови. Има оранжерия за краставици и домати. И карамфили, с които работниците се прибират у дома за 8-и март. „Между другото“, по това време бил постороен и Дома на културата в града, за който се наложило, Димитров да драпа за непредвидени пари в Държавния комитет по планиране.

Напуска в едно с оставката на цялото тогавашно ръководство, начело с Иван Иванов. Годините са силно политизирани. Димитров се оказва в пенсия. Но не се оплаква-казва, че тя му стига. Стигат му и внуците и правнуците от децата на Слава и Иван, от които двама носят името Сашо. За себе си, Димитров мисли, че е „Човек, който не лъже“. Помни спешната директорска сбирка, когато застава зад новото име:“Арсенал“. През живота си, Димитров е видял много, карал какви ли не коли, даже култовите московски волги. Но личното му возило, било един трабант. Съжалява, че го е продал. И май, това е единственото, за което Сашо Димитров съжалява през изминалите свои 86 години – книга, която наведнъж няма как да бъде изчетена до край. Страниците за 42 години от нея, са личното му малко житейско чудо, случило се, благодарение на голямото казанлъшко чудо – „Арсенал“.