120 мм изстрел. В съдбата


Той може да ниже арсеналски истории с дни.


При това ги ниже забавно, с леко пиперливо, но тънко чувство за хумор, с невероятна памет в свежината й и с много вдъхновение за „преживените хубави времена“, както нарича онези „никакви“ негови и отлетели като ден 37 години във Военната фабрика в Казанлък.
Където било повече от престижно да започнеш работа в началото на 50-те на миналия век. И много „вдигало акциите“ на ергенлъка. Било си и откровено печеливш билет за сполучлива и бърза женитба, при това за лична и работлива, опъната мома от село. Макар и с гумени ботуши - за всеки сезон и всяко време. Всичко това можело да се брои и за успех и добра кариера в днешно време, защото и тогава, и сега на мъж с работа и перспектива ничии момински родители не се опъват.
Последното е шеговитото обобщение на един сбъднат, но нелек живот на младежа от русенското село Ценово, с потенциал за град, „ако не беше демокрацията“, пуснал здрави и завинаги корени в Казанлък - бай Митьо. За всички, които го познават.


Иначе Димитър Иванов Марков.


Един от големите, по всичко, арсеналски ветерани. През октомври бай Митьо заформя 88 години, 37 от които е посветил на Военната фабрика и всичките й именувани превъплъщения. Голяма част от тях не помни, но „виж, хората – винаги“, отсича рязко един от най- дълголетните настройчици на машини за капсулното производство във фирмата, в бригадата „Лиляна Димитрова“ на цех 415, сега 110-ти, на Завод 4.
В трудовата си биография Димитър Марков няма и ден работа на друго работно място, освен това в цех 110 на Завод 4, макар 8 пъти да е искал да напуска. И все по лични причини: за повече пари, повече свободно време заради децата, писвало му, но.... така и не го пускали. Във всичките времена и различните му началници.
Дори и тогава, когато самият той станал началник, при това на бригада от 86 човека, имал желание да си ходи. По-горните над него му се чудели, защото „хората искали да стават началници, пък той искал работа на машина“.
Нищо, че намирал път към душата и сърцето на всеки от подчините си, а и колективът правел такива забележителни екскурзии в страната, че от други заводи и цехове искали да ходят с тях. А автобусите се превръщали в пътуващи сцени и живи оркестри. Самият той също цял оркестър - заради многобройните си музикални таланти: да свири на гъдулка, хармоника, акордеон, тъпан. И наздравици без него не се вдигали.




„Туй, съдбата, е голяма работа, върти те така, кършиш пръсти и като минат годинките, разбираш колко щастие ти е донесла в болката“, е днешната житейска ретроспекция на изтеклото време на бай Митьо - бивш настройчик в капсулното и настоящ дядо на 4 внуци и 4 правнуци. Повечето от тях в далечни страни, пръснати на 2 континента.
„Цял живот съм имал една голяма цел - да имам добро семейство, сплотено, децата и внуците ми да се чувстват добре, родът да се пази“, споделя в предиобедната си самота Димитър Марков.



Чакал е срещата ни с трепет и чинно си е събрал всичките документи, снимки, ордени и писма в папка. От която буквално те заковават други времена, стотици съдби, цял живот, преживян и осмислен в голямата си степен зад портала. История.
Отслужилият казармата в Кюстендил отличен артилерист от Ценово пристига в Казанлък, за да започне работа в „Арсенал“. Нахъсан и с една голяма кюстендилска носталгия- Виолета. В началото на 50-те години на миналия век да работиш в голямата фирма, е шестица от тотото. А да те харесат и оценят - щаслива съдба.
Митко пристига в града по съвет на съселянина Наско, който служил в Казанлък.
Не го взели обаче веднага, понеже „голямо проучване падна“, едва на 44-тия ден му се обадили за работа в Завод 4, в Капсулното. Докато чакал, навъртял 46 дни стаж в Районния кооперативен съюз като приемчик. Оттогва му тръгнало „леко номенклатурно“.
И до днес помни вълнението на последния ден на август 1952 година, когато започнал работа в „Арсенал“.



Като артилерист в казармата служил на 120-милиметрова минохвъргачка. Бил най-добрият стрелец и отличник по бойната и политическа подготовка. Заради успехите му в стрелбата, дори го сложили на голям плакат над портала на поделението в Кюстендил, с надпис: „Те са нашата гордост, да се равняваме по тях!“.
Това дало отражение и в работа му във фирмата.


Кожена стара папка къта куп грамоти и поздравления, изрезки за различни отличия от различни партийни и заводски величия, спохождали и бай Митьо в дългите му арсеналски години.


Харесали го. Началникът, който го приел на работа - Христо Иванчев от Турия, бил „много сериозен човек, голям комунист“, бързо оценил качествата на момчето от Русенско.
Още същата години го избрали за председател на Профкомитета на цех 415 в Завод 4. С годините настройчикът Димитър Марков увличал колеги след себе си, бригадата му дотолкова била мотивирана за работа и културно-масов живот, че дори успял да я изведе на първо място не само в комбината, а сред работническите колективи от целия град.
Беше си голямо признание за мен, спомня си днес ветеранът бай Митьо, чийто цех бил първият, преместен на новата площадка в Мъглиж през 1968 година.
Обичал работата си и му личи по хъса и страстта, с които говори за нея. Имаш усещането, че ако грабне чертежите и застане пред машината, ще е същият вихър като преди 30-40 години. Няма тайни за него в капсулното производство, в производството на минния капсул и елекстродетонаторите.
Умеел да увлича и общува с младите и с новодошлите.
В управата на фабриката и това забелязали и му възложили сформирането на младежка бригада. Той самият й станал кръстник. Избрал респектиращото за онова време име „Фидел Кастро – Рус“.
Бил организиран човек и това личало в работата на целия колектив. Белязало и животът му.



С план се задомил, точно година след казармата, както го планирал, при това за мома, харесана на хорото. Набързо, за два-три дни спретнали годеж, стегнали стар куфар, „намерен от мама“, и младото семейство се качило на влака в Русе и пристигнало в Казанлък.
Нищо, че младата му и скромна булка Мария от притеснение и леко географско объркване от промяната, в трена няколко пъти объркала името на Казанлък с Карлуково.
С план редил и живота си след това бившият настройчик. Не крие, че управата на завода много му е помагала в личните трудности, било то при наемането на квартира, после жилище или за лечението на съпругата си в голяма столична болница.
Така се завъртял животът, че и децата на настройчика Митьо Марков също имат арсеналска история: синът Петър работил във фирмата няколко години, преди да поеме на гурбет в чужбина, където е до днес, дъщерята Мима Маркова до пенсионирането си работи в Конструктивния отдел на Завод 1. И двамата били възпитаници на местния Механотехникум.

„Странни времена дойдоха, трудни за разбиране“, пуска лентата през времето Митьо Марков. Когато дъщеря му започвала работа във фирмата през 1989 година, стартът й бил с минималната заплата тогава от 120 лева. По същото време дългогодишният настройчик имал вече пенсия и тя била със 100 лева по- голяма от минималната работна заплата, за онова време добри пари - 220 лева. Как стана така и аз не разбрах, диви се активният член на Пенсионерския клуб в Казанлък и доскоро виден табладжия и картоиграч, чиято пенсия сега е със 100 лева под минималната заплата и няма да я догони никога, разсъждава битово, през политическото старият арсеналец.



Който и днес живее със ставащото в голямата фабрика. Не само защото е редовен читател на фирмения вестник, а и защото не е изгубил вкуса и тръпката си по живота и всичко, което става в деня на обикновения човек. Вълнува се от полтиика, от проблемите на обществото и го боли за младите, задето се изкалпазанили и не им се работело. И за онези, които държавата прокуди по чужбина.


Днес животът на бившия настройчик тече на бавни обороти, без цигари, на които бил верен цели 64 години и ги "зарязал от раз".

За разлика от времето, когато здраво работил на 3 смени, тичал по деца и детски градини, събирал къща и куп човешки малки тревоги, в които всъщност се случва животът ни.


Живее с новините, с кратките и редки срещи с деца, внуци и рода. Преживява всяко семейно събитие с огромна радост. И все гледа да задели нещо ценно за спомен за тези, които остават след него. И непременно къта две кутии бонбони в хладилника. За гости.
„Гледам да не се обезродим, щото много обезродяхме в тез времена парцаливи“, споделя Димитър Марков от русенското Ценово.
За който от високото на неговите 87 години, „животът е една борба за нещо по-хубаво, но важното е да имаш семейство и да не си сам“.


Простичка житейска максима, в която „Арсенал“ - Казанлък има своето 37-годишно достолепие.