Светлана Станчева е от хората, чието лично име не свършва просто с изреждането на собствено, бащино и фамилия. Като кажеш „Светлана Станчева“, в „Арсенал“ веднага добавят: “Заместник-председател на ФСО на КТ „Подкрепа“.

За онези, които цял живот израстват в работата си на едно място, е така. Усещам го веднага – още не почнал разговорът ни и Светлана занарежда едно през друго: “В България, и особено в „Арсенал“, синдикализмът е на много по-високо ниво от това, което познавам в други страни…“. А тя познава. Като член на Изпълнителния съвет на Синдикалната федерация на металоработниците и машиностроителите към „Подкрепа”, Станчева участва в реализацията на редица евро-проекти по линия на профсъюзите – у нас и в чужбина. Убедено ми казва: “Далеч по-напред сме от много държави по отношение на диалога с работодателите“. Знае как са нещата в Сърбия, Турция, Македония, Хърватска, Полша, Литва, Испания, дори – Брюксел.
Наличието на Колективен трудов договор, начинът, по който той се договаря с арсеналското ръководство, заинтересоваността и отговорността и на двете страни, не се среща често - нито у нас, нито в чужбина, твърди Светлана.
С клаузите в повече от записаното в Кодекса на труда, чрез които КТД в „Арсенал“ подобрява заплащането и условията на работа, хората в казанлъшката оръжейница са свикнали. Истината обаче е, че редица от придобивките по КТД далеч не са задължителни по Кодекс и без наличието на резултатен диалог във фирмата, те нямаше да са факт. С поглед назад във времето Станчева „хваща“ с едно шеговито изречение разликата между преди и сега: “Преди плачехме за работно облекло, сега ни наказват – имаме, но не го носим“.
Разлика между „преди“ и „сега“ тя има право да отчита, защото познава развитието на нещата в отношенията мужду работодатели и синдикати в „Арсенал“ в течение на цели 25 години. Като всички арсеналци, точно знае датата на идването си тук – 25.08.1992 г. Само два месеца и половина след това започва историческата стачка на жп-линията на Тулово на 18-и ноемви 1992-ра. От тия бурни години е минало не само време, натрупан е и опит. „И ние, синдикалистите, и ръководството на фирмата, заедно сме извървели дълъг път на диалог и решаване на конкретни проблеми, променихме мисленето си“, казва щатният зам.-председател на организацията, която в казанлъшката оръжейница наброява над 1 500 работници и служители. Промяната в мисленето на синдикалистите тя вижда в осъзнаването на границата, до която техните искания могат да стигнат – така, че да бъдат изпълними от ръководството. Все пак, без работодател няма работа, няма как да има и синдикати, казва Станчева. С две думи, за арсеналските синдикати, според зам.-председателя на ФСО на КТ “Подкрепа“, важи:

„Знаем си мястото“
Успехите на диалога във фирмата са осезаеми за всеки арсеналец – диференциалното заплащане на база вложения труд, добавките за храна във вид на месечни ваучери, изплащани в удвоен размер за Коледа и Великден, транспортните разходи за отдалеченост, работното облекло, безплатните почивки на море в Несебър, допълнителният платен отпуск, по-високият процент за прослужено време, заплащането на нощния и допълнителния труд, защитата на работното място, редовните обучения и допълнителните инструктажи по трудово-правни въпроси.

В „Арсенал“ се работи активно по линия на информиране и консултиране на работниците и служителите, каквато е и темата на форумите в чужбина, в които Станчева участва напоследък. Опитът от участията си в семинарите, като щатен зам.-председател, тя прилага и на работното си място - консултира ежедневно в лични срещи с членовете на „Подкрепа“, а и планово – по заводски организации.


Осем са секциите по отделните заводи, които ръководството на синдиката във фирмата координира. „Членският състав е далеч по-малък от този на КНСБ, но в „Арсенал“ отдавна сме надживели съперничеството между двата синдиката“, казва Станчева. Даже една от най-близките нейни приятелки е активист от КНСБ. Затова разширяването на ФСО на КТ „Подкрепа“ се търси не в „кражбата“ на членове от един синдикат в друг, а в убеждаването на тези, които не членуват в синдикати, да бъдат привлечени в организацията.
В тази посока, до месец, предстои „Подкрепа“ в „Арсенал“ да се сдобие с нова, изцяло младежка организация, сподели Светлана Станчева. Тя е единственият щатен администратор на „Подкрепа“ тук - председателят Любомир Лалев не е на трудов договор към синдиката. Но всеки ден двамата координират дейността. Разпределили са си функциите и си знаят задачите.
Най-неприятни в тая дейност за Светлана са срещите с лъжата. Както е известно, синдикатите в „Арсенал“ имат думата при решаване на основни трудово-правни въпроси, включително – освобождаването от работа. „Има очевадни нарушения на трудовата дисциплина, които са факт и е нелепо някой, който ги е допуснал, да ми каже, че не е имало такова нещо и да търси защита, когато е в явно нарушение. Ние познаваме закона и се информираме какво се случва по места“, – казва за такива случаи зам.-шефът на ФСО на КТ „Подкрепа“ в „Арсенал“. Станчева работи в тясна връзка със секционните председатели по заводи и познава хората си лично - до ниво цехови отговорници. Държи на документацията по всички въпроси и разчита, че времето на общите приказки, включително и за трудовите съдебни дела, е минало отдавна.


„Подкрепа“ е в сърцето на Светлана
Тя е от първите ентусиасти, които в годините след 1989-а в сините редици на новия български синдикат воюваха за принципите на демокрацията. Най-ярко помни и никога няма да забрави стачката на жп-възела Тулово, ужасната гледка на бити от полицията хора, злобата и жестокостта на докараните служители на звеното за борба с масовите безредици. 3 000 арсеналци и техни последователи блокират жп-линията тогава, заради срив във ВПК и неизплатени няколко месеца заплати. Става по време на кризата в правителството на Филип Димитров. Арсеналци, заедно – „Подкрепа“ и КНСБ, първо протестират до гарата в Казанлък, но без резултат. И тогава поемат към Тулово. Светлана помни обичта и подкрепата на хората – храната и топлия чай, който стачкуващите получават. След преживяното тя разбира, че синдикализмът е в сърцето й. Никога не го напуска. Нито той – нея.

Заради работата си, която обича, тя остава в България и в „Арсенал“, когато съпругът й преди 20 години тръгва да търси препитание по света в помощ на семейството. Бил и в Израел, и в САЩ, и по Европа, а на Светлана се наложило да разбира от всичко – и асмата да пръска, и тоци да ремонтира. Семейството им сега е поделено по равно на две – между България и Испания. Тук Светла живее с малкия син, Яни, ученик в казанлъшката Пг "Иван Хаджиенов".


Големият, Тодор, е при баща си Станислав в Испания. Всички заедно са стегнали къщата в Николаево, където ще посрещнат и най-новия член на семейството – снахата Лора, родом от Видин. Младите се запознават в Испания, но сватбата е през юни в Казанлък. Светлана се стяга от сега – отворила е чисто нов тефтер със задачки. Поела е цялата организация. Най се радва на подготовката на украсата – решена е да я направи съвсем сама – собственоръчно, както тя си знае. Сигурна е, че ще се оправи – нали гледа цял офис орхидеи, а уж това било капризно цвете... Който е бил при нея, знае: цветарството е слабостта на зам.-председателката на „Подкрепа“ в „Арсенал“. И с цветята, и с всичко останало, в двора на къщата в Николаево тя се вихри безкрай. Обича да бъде там. Лятото двамата с Яни напускат Казанлък, чакат събирането на родата у дома. Яни бил първото дете на Николаево за новия век. Трябвало да има и подарък по тоя повод, но нещо „забравили“ да му го дадат... Което не му пречи да си обича родното - по принцип няма желание да напуска България, споделя Светлана. И тайно се радва на това – за нея домът е там, където са близките, а семейството, макар и пръснато на хиляди километри, си остава най-важното. За мъртвите от фамилията тя не спира да тъгува, особено за баща си. За живите си пожелава: „Да са здрави, че това е всичко!“. Типичен водолей, врящ и кипящ у дома, в работата, във всичко, което прави, Светлана тия дни празнува рожден ден - 23-и януари. Със Станислав, Тодор и Лора се поздравяват през нета, фейсбука, скайпа и телефона. А тук Светлана Станчева си празнува с Яни и приятели. Тя е богата с приятелите си – истински, верни и проверени с годините. Много от тях, разбира се, арсеналци. Няма как - след името Светлана, от само себе си се нареждат още и „Арсенал“, и „Подкрепа“.

Диана Рамналиева, автор във вестник " Трибуна Арсенал"

Статията е от новия 175 брой на фирменото печатно издание.