Роден е в Ямбол. Завършва факултета по журналистика на Софийския университет. Първите му публикации са във вестник „Студентска трибуна“. След това пише в най-големите български ежедневници „Работническо дело“, „Дума“ и „24 часа“. Още като студент започва работа в „Работническо дело”, а първият му работен ден е неделя - 12 септември 1982 г. През 1985 г. става кореспондент на вестника в Търговище. С новото административно деление на области през 1987 г., отива в Хасково. От 1 януари 1988 г. започва да отговаря и за Стара Загора. От 11 ноември 1990 г. се установява в града на липите и пише за цялата област.

„Милиони стъпала към Бога” е първата му книга. Изданието има впечатляваща характеристика – съдържа 467 хиляди знака, 378 илюстрации, 35 истории, събрани в 320 страници и 40 години журналистически труд. За нейното издаване авторът изказва огромната си благодарност на Община Стара Загора и лично на кмета Живко Тодоров, които са спонсорирали книгата на 100%. „По тази причина нейният тираж от 500 бройки не се продава, а се подарява, защото нямам право да го продавам, след като е финансирана изцяло. Подарявам го на приятели, на хора, изкушени от словото, както и на библиотеки, държавни архиви, музеи, за да бъде съхранена”, споделя журналистът Ваньо Стоилов. С него ме очаква един вълнуващ разговор, който води читателя в необикновените истории на неговите „овехтели хора”. Говорим си на „ти”, защото с Ваньо Стоилов сме колеги повече от 20 години.

- Ваньо, как успя 40 години да съхраниш тези истории?

- Всеки мой ред е запазен, изрязан, събран, така че старите истории са взети от вестниците и са преписани наново, а по-новите се пазят в архива на вестник „24 часа”. Това са истории, писани от 1984 до 2018 година. Имам и истории от студентските ми години, затова са 40 години журналистически труд. Историите са автентични, но някои трябваше да се осъвременят. Работата по книгата ми отне 3-4 месеца, защото показах историите в тяхното развитие, което наложи да пътувам, отново да се срещам с хора, да събирам снимки.

През 1984 година като млад журналист ме пратиха в Смолян да напиша очерк за Илия Щинков, който беше ръководител на Спасителното звено на мините „Горубсо” в Мадан. Тогава описах случаи за спасяване на миньорите при аварии под земята – спасявали са ги при наводнения, пожари, срутвания. Той разказа много интересни истории. На него му предстоеше да се пенсионира през 1984 година. И през 2018-а, когато седнах да пиша, ми стана интересно какво се е случило с този човек. Оказа се, че той се е пенсионирал, но продължил да работи. И на 8 март 1990 година, без да е задължен, слиза при поредния пожар в рудника и там загива. Той е изпълнил клетвата си на спасител. В книгата съм поместил тази клетва. Аз разказвам не само историята на човека, но и с пояснителни бележки как сме се срещнали, какво сме си казали. Интересното е, че не само показвам историите в развитие, а и те имат развитие след като излезе книгата.

- Всъщност, не прекъсваш връзката с героите си, не ги изоставяш там, в редовете, написани преди години...

- Лошото е, че те ме оставят понякога. Интересното е, че през януари месец 2018 година се срещнах с последния жив камилар в България. Той се казваше Йордан Чакмаков от Тополовград. Този човек е работил с камилите, но не да се снимат туристите на Слънчев бряг с тях, а като керван. С тях са прекарвали товари до 1950 година. В България е имало камили, които са били използвани за пренасяне на товари в Сакар, Маджарово, Тополовград... Този човек беше на 88 години. През февруари 2018-а излезе материалът в „24 часа”, а през март този човек пада и си счупва лошо крака и разбира, че краят му идва. През април починал, но преди да почине, казал на близките си, че иска да го погребат с материала за него в „24 часа”, който аз съм писал.

Някогашният директор на завода в Русе Дочо Дочев

...и главният конструктор на кораба музей "Радецки" Тодор Тодоров


Оказа се, че тази книга е една надпревара със смъртта. Защото героите ми са възрастни хора. Когато се заинтересувах от строителите на кораба „Радецки”, който е строен от пионери с народна акция през 1966 година по случай 90 години от подвига на Ботевата чета, намерих в Русе тогавашния директор на завода Дочо Дочев и главния конструктор Тодор Тодоров. Тези хора всеки петък се събират в една механа в Русе, пият си чай, ром и си говорят. Намерих ги на по 89 години. Разказаха ми историите си, а когато написах книгата, отново ги намерих, вече на по 91 години и им я подарих. Тогава един от тях, малко по-млад, 80-годишен, бил е фрезист, Корнелий Аркалиев, ме попита: „Господине, защо се интересуваш от нас, ние сме вече овехтели хора?!”. А според мен, точно тези овехтели хора са необходими в нашето объркано време, защото техният пример е много интересен. Даже по едно време исках да кръстя книгата „Овехтели хора”, но щеше да заприлича на Караславовите „Обикновени хора”и реших да не се повтарям.

- И дойде заглавието „Милиони стъпала към Бога”...

- Да, това е историята на Дечко Гарбуталов, слепият звънар на Шипченския храм. Когато се видяхме с него, той ми казал че с белия бастун е извървял 7 милиона стъпала – той си ги е пресметнал по своя методика от къщи до храма, горе до камбаните и обратно. Камбанарията е много по-близо до Бога и, ако преминем от частното към общото, всеки човек изминава своите стъпала към Всевишния до деня на Страшния съд, като всяко дело е една крачка нагоре по тази стълба. 35 истории – 35 стълби към Бога, с милиони стъпала.

- Разкажи някои от твоите интересни истории, свързани с Казанлък...

- Аз не съм казанлъчанин, нямам лична карта с адресна регистрация в Казанлък, но пиша за казанлъчани. Тогава кой е по казанлъчанин и кой е казанлъшки автор – този с адресната регистрация или този, който пише за Казанлък?! Аз не съм от Казанлък, но голяма част от историите ми са от там. В тази книга имам много интересни истории, свързани с града.

Една от тях е за Жан-Марк Еро, някогашният кмет, побратимил Казанлък с неговия град Сент-Ерблен. Той после става министър-председател на Франция и външен министър на страната си. Тази история ми разказа Цвятко Цветков, някогашният заместник-кмет на Казанлък по култура, който е участвал в тези делегации. Като тръгнах по следите на тази история, се оказа, че никъде в Казанлък – нито в библиотеката, нито в музея, нямат снимки от това посещение на Жан-Марк Еро, а то не ебило толкова отдавна, през 1985 година. Оказа се, че лявата ръка на Еро, заместник-кметът на Сент-Ерблен Роланд Паважо, който се развел с френската си съпруга и се оженил за казанлъчанка, има лятна къща в село Хвойна, Смолянско. Намерих го там и той ми предостави снимки от това посещение. Жан-Марк Еро е посетил „Катекс”, тогава „Димитър Благоев”, „Хидравлика”, бил е на Бузлуджа, на Празника на розата. Публикувах и снимки как произнася реч пред портрета на Тодор Живков. За мен Казанлък много загуби, че не успя да го покани, докато беше министър-председател на Франция. Този човек имаше сантименти към България. Макар че официално ми се каза, че протоколно няма как да се случи... Ето една казанлъшка история, която е малко популярна...

Пеньо Атанасов - Бомбето, с внучката си Стефка, която е герой в книгата

Ето още една от Казанлък – строителството на Паметника на връх Шипка. Когато бях млад журналист през 1986 година, бях кореспондент на „Работническо дело” в Търговище и записах историята на строителя на Шипченския паметник бай Пеньо Атанасов Бомбето, от село Дралфа, Търговишко. Беше на 85-86 години и си караше старините в Попово. Няколко месеца по-късно той почина, затова казвам, че моята книга е една надпревара със смъртта. Този разказ на бай Пеньо Атанасов е публикуван в „Работническо дело” и много подробно описва как е строил паметника. Намира място и в книгата ми. По-интересното е, че през 2014 година, когато се навършваха 80 години от освещаването на Паметника на Свободата, намерих внучката на Пеньо Атанасов в Пловдив и я качих на тържеството горе. Много се зарадва, че някой я покани и я заведе отново на Шипка. Тя беше пенсионерка и не мислеше, че повече ще се качи на върха и ще влезе в паметника на дядо си. Това беше малка компенсация за това, че дядо й не е бил поканен на освещаването на паметника. В книгата е обяснено защо. Тогава музей „Шипка-Бузлуджа” ми обясниха, че е отправена една обща покана към целия български народ, само че Пеньо Атанасов се е почувствал засегнат. Той имаше свое обяснение – казал, че паметникът трябва да гледа на изток, защото оттам са дошли освободителите, но това не се харесало... Установих през 2014-а, че през същата 1934 година на Пеньо Атанасов му се ражда втора дъщеря. По-голямата му дъщеря Рада е майката на тази внучка Стефка Кьосева от Пловдив, а по-малката е жива, макар и не много здрава, е омъжена в Карлови вари в Чехия и нямаше как и нея да заведа на Шипка.

Друга интересна история, е строителството на паметника на Бузлуджа. Намерих един човек, Кольо Георгиев (Б.ред. - на снимката в средата), който се качил лейтенант и е слязъл подполковник. От първия момент на строителството до последния е бил на строежа. Той бил офицер в Строителни войски и е бил с войниците до последно. Няколко месеца, след като са издали обекта на Стефан Ноев, е слязъл от върха.

В книгата има е и един бай Марин Драганов, който почина преди няколко месеца. Той пък е бил инвеститорският контрол на обекта и е следял да не се похарчи нито една стотинка нахалост. Той ми даде снимки от личния си албум, а синът му сега е фотографът на музей „Шипка-Бузлуджа”. Има го с генерал Делчев, как са строили паметника, какво е правено, какво не е. Включил съм и съвременната разруха и идеята на арх. Дора Иванова за съхраняване на паметника...

Учителят по физика Теодосий Теодосиев и неговата класна Султана Вълкова

Ами казанлъчанинът Теодосий Теодосиев?! Това е твоята тема (Бел. ред. – за Султана Вълкова, класната на Теодосий Теодосиев, първо писа Юлия Младенова в сайта zakazanlak.bg). Защото най-добрият учител по физика е известен, но за учителката по физика на най-добрия учител по физика, не се знаеше много. Събрах ги на нейния рожден ден. В книгата има и едно интервю с Теодосий Теодосиев преди да замине при папата на аудиенция, беше включен в делегацията... Така че цялата книга ще излезе повече казанлъшка, но не мога да кандидатствам в следващите проекти на Общината за подпомагане на книги..

- Възкресяваш хора и събития, което няма как да стане в една вестникарска статия. Създаваш паметници на важните човешки дела, които сме забравили, а не трябва да е така. Това ли е твоята мисия с тази книга?

- Аз разделих своите истории на ръкотворни и неръкотворни паметници, както е казал Пушкин. Ръкотворните са много буквални - строителни обекти, а другите, неръкотворните, са човешките дела, но те пак са паметник. Подредил съм историите по азбучен ред. Имам разкази за всяка буква, без Ъ, и още толкова, но мястото няма да ми стигне.

97-годишният военен пилот - фелдфебелът Трифон Ковачев, завършил Аеропланното училище в Казанлък, воювал и срещу англо-американците, и срещу немците

Други интересни истории са за първото казино в България, което е във Вършец, историята на ямболските цепелини. Ямбол е бил най-южното летище и нашият съюзник в Първата световна война Германия е воювала с дирижабли, и цепелинът е бил разквартируван там. Има и старозагорски истории.


Бъдещата "Желязна лейди" Маргарет Тачър е възхитена от Химическия техникум в Стара Загора

Една от много любопитните е посещението на Маргарет Тачър в Стара Загора като министър на образованието на Англия през 1971 година. Аз намерих снимки от посещението й, които никъде ги нямаше, единствено ги притежаваше директорката на тогавашния техникум, която сега живее при сина си в Дупница... А това е Пейко Михов, главният моделиер на завода за обувки „Сърп и чук” в Габрово, който е диктувал модата по времето на социализма. Сега живее в Стара Загора, кърпи обувките на бабите в квартала и никой не знае кой е той всъщност.

- Как реагират хората, когато ги потърсиш след 30-40 години?

- Не можеш да си представиш каква е реакцията на хората и техните роднини, когато се сетя за тях. Например, синът на Илия Щинков от Мадан, който сега живее в Англия, се разчувства, че някой се интересува от баща му 28 години след неговата смърт. Тогава концепцията на в. „Работническо дело” е била такава, че пишещите не са правили снимки, както сега. И когато отидох отново в Мадан да търся следите му, в комбината бяха го чували само по име и бяха така добри да извадят снимки от архива. Намериха ми човек, който е бил с него под земята и за последно е видял Щинков жив - намерих го в Пловдив. И така, по следите на хората и в надпревара с времето...

- Имаш ли история, която ти е най на сърце?

- Не, всички са ми еднакви, това е като при децата. Разказал съм и за баба Мария от село Сенник, община Севлиево, родното място на Дан Колов. Невероятна история.

Баба Мария и Оля, малката дъщеря на Димитрина Ковачева, се срещат след 80 години

Навремето в Сенник младите момичета са ходили слугини в София, а момчетата – градинари в Унгария и Чехия. Баба Мария е родена декември 1919 година и е жива и здрава. През 1936 година е била слугиня в София на ген. Стилиян Ковачев. Това е човекът, който не е дал дъщеря си на Ататюрк. Голямата любов на Димитрина Ковачева е Ататюрк, когато е бил военен аташе у нас. Историята се развива през 1914 година, а баба Марийка обслужва в дома на генерала много по-късно – през 1936 година, и не знае тази история. През 1939-а генералът почива. Баба Мария си спомня, че всяка неделя на гости на ген. Стилиян Ковачев идва родата му. Дъщеря му Димитрина, вече омъжена за българин – адвокат, имала 3 деца. Най-малката е Оля, която е била 8-9 годишна. След това баба Мария си отива на село, омъжва се, известно време поддържа връзка с останалите от семейството, но прекъсва. Когато написах материала за баба Мария за периода й при генерал Стилиян Кавачев, неизвестни хора отишли и й занесли 200 лева и черен хайвер. Черен хайвер на 96-97 годишната баба Мария. Тя не можа да ми каже кои са те, каза доверени хора на генерала. Аз попитах в сайта на „24 часа” кои са тези хора и те се обадиха. Оказа се, че това е най-малката дъщеря на Димитрина - Оля, която беше на 89 години. След 80 години тя разбира, че тяхната слугиня е жива и не само праща по племенниците си тези дарове за баба Мария, а лично отива при нея. След 80 години се виждат. Трогателно, нали? И още една история се заплита от тук - деверът на баба Мария е направил нагробния паметник на Дан Колов в Сенник.

Родителите на Павел Матев - баща му Христо и майка му Злата, чиито продадени коси той възпява

А истината за стихотворението „Писмо до мама” на Павел Матев? Тя е малко по-различна от изповедта на лирическия герой. Разбрах я от снахата на брат му, когато Павел Матев почина през 2006 година и аз отидох в родното му село. И тя е, че те наистина са били много бедни и, когато Павел Матев искал да учи в гимназията в Чирпан, баща му казал, че не могат да го издържат, но ще купят билет от държавната лотария и, ако той спечели, ще отиде на учи. Билетът спечелил и Павел Матев отишъл в гимназията. А университета, когато искал да запише, тогава майка му си отрязала косите.

Eто я кръстницата на кораба „Радецки“. Никой не знаеше, че има такава. Аз я намерих и я заведох в Козлодуй. Това е Мариана Попова от Калофер. Поредната надпревара със смъртта, тя почина една година по-късно, макар и на 64 години. Била е в 7 клас и са я направили почетен член на екипажа. 40 години никой не я беше търсил. Аз разказах нейната история, материалът излезе на 3 март 2016 година, по случай 140 години от Ботевата чета.

И за бъде хепиенд, последната 35-а история е от 2012 година, когато в Радневската психиатрична болница се появи бялата лястовица. Търсим надеждата!

- Кои са твоите стъпала към Бога?

- Те са много. Най-добрият, най-вълнуващият ми материал предстои да бъде написан. Следващата ми идея е пак да направя една такава подборка от журналистически публикации по една много сложна тема „Необявената гражданска война – българи срещу българи“. Това включва истории преди 9 септември 1944 година, истории след 10 ноември 1989 г., в които разказват самите участници.

Като млад журналист съм записал всички близки на ястребинчетата, никой от тях вече не е жив. Но аз имам разказа на първия братовчед на Стойне - Рангел, който го е носел на гръб до кметството, когато са ги извикали, защото момчето нямало обувки. Този човек починал преди няколко години. Много е тъжна историята. Представи си как се чувствал Рангел Калайджийски – братът, заради когото разстрелват Стойне и двете му сестрички. След 9 септември му водят подпоручик Йорданов, който разпоредил разстрела, и народът напира да го убият. А подпоручикът бил учител и баща на две деца, мобилизиран в армията. Той е разпоредил, но не е присъствал на самия разстрел. Рангел Калайджийски нито го е ударил, нищо не му е направил. Представи си какво е изпитвал. Подпоручикът само плакал и казвал, че съжалява.

Друга история е на Васил Узунов – най-дългогодишният политически затворник на социалистическа България. Живял е по затворите повече от Мандела, 28 години 3 месеца и 12 дена. За съжаление, починал през 1994 година, от Чирпан е. Говорих с жена му и близките му. Едните българи, и другите българи, и третите българи. Идеята ми е да не бъдем едностранни, нищо не е само бяло, нито само черно. Всеки загинал човек е една вселена...

Не бива да се сравнява, например, Митко Палаузов с горяните. Едното е жалко, и другото е жалко. Ето го и бай Илия Карагоров, който е жив и здрав в Тъжа, на 18 години бил партизанин, след 9 септември става началник на разузнаването на Военно-морските сили, на 40 години участва в заговора на Горуня срещу Тодор Живков и го свалят от всички постове, а на 92 години пишеше книги и бе член на Съюза на независимите писатели.

Или историята на Мария-Роза – единственото партизанско бебе, родено в Балкана преди 1944 година. Тя се ражда през нощта през юли 1944 година в една землянка. На другия ден става предателство и жандармерия убива родителите й. Жандармеристите попадат на едно еднодневно партизанско бебе. Първата мисъл е да го убият, но един от тях казва, какво е виновно това бебе, аз съм бездетен и искам да го осиновя. Велик скандал! Като се видели в чудо, го върнали на бабата, но благодарение на това, че този жандармерист се намесил, бебето оживява, а благодарение на този факт пък същият жандармерист се спасява от смъртна присъда след 9 септември. Той е осъден от Народния съд на 3 години затвор, заради убийството на партизаните, и е лежал в Старозагорския затвор. И същият този човек веднъж взема пари, заради това, че е разстрелял партизаните, защото по 50 000 лева са давали на убит партизанин, а след 10 ноември 1989 година наследниците му вземат пари за това, че е бил репресиран. Виж каква ирония!... Това са моите следващи истории и книгата ще се казва „Сплав човешка”, защото е много интересно от каква сплав е изтъкан човешкият живот.

Нашата мисия, на журналистите, е да разказваме историите такива, каквито са. Ние не сме съдници и не бива да бъдем такива.

Представянето на книгата на журналиста Ваньо Стоилов „Милиони стъпала към Бога” ще се състои на 29 март от 18.00 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески” – Стара Загора. Една вълнуваща среща не само с автора, но и с истински герои на неговите истории - онези, така необходими и днес на България „овехтели хора”.