„Арсенал“ е моята втора Академия, ми казва един казанлъчанин, по силата на съдбата участник в събития, които за Града на розите календарът на времето десетилетия по-късно със сигурност маркира като „исторически“. „Исторически“, защото срещите, решенията и после – свършеното, са оставили трайни следи тук. Неща, без които не си представяме ежедневния си живот. По времето на соц-а им казваха „придобивки“. И въпреки ироничната конотация на тази, тогава изтъркана от употреба, дума, те са си точно това – построени водопроводи, сгради, пътища, здравни заведения и детски градини, онова, което деловият език, нарича просто – „стопанска, социална, културна, здравна и прочие инфрастуктура“.

Която веднъж придобита, не спира да се ползва.


Иван Кунчев, възпитаник на Търговската гимназия в Сливен и Икономическия ВИНС – Варна, оставя живота си в Казанлък.

Причината, както за хиляди други, е „Арсенал“.
„Щастлив съм, че онова, което сме направили, се ползва и днес. Времето го доказа – построеното е полезно десетилетия по-късно. И ще продължава да служи на хората на Казанлък“, ми казва Иван Кунчев. Човек с опит, изкристализирал в мъдрост, характерна за зрелостта. Преживял е възходите на професионалист „във вихъра“ на градските събития и огорченията на бързото уволнение в първите години на прехода, когато много специалисти изведнъж стават излишни. По политически, не по професионални причини. Не е чудно, предвид арсеналските традиции, че и Кунчев помни точно датите на идването и отиването си от оръжейницата: на първите си стъпки като стажант, дошъл за три месеца тук точно преди 60 години.


Годините...



На 1-и октомври 1959-а бъдещият икономист Кунчев минава за пръв път портала на „Арсенал“. Не е нужно да казваме, че е респектиран – при всички е така. През март 1960-а вече е в персонала на голямото предпирятие. Тръгва нагоре: плановик – счетоводител - зам.-главен счетоводител... До ръководител на Капиталното строителство на „Арсенал“. Ценният опит го „издига“ до общинската управа на Казанлък. Става „дясна ръка“ на Кмета на Столетието Станчо Коев. Мащабите, практикувани в „Арсенал“, нанасят върху стопанската и културна карта на града бази, които още когато са планирани, са определени като „обекти със стратегическо значение“. И то си е така. Водопроводът със стоманени тръби: Търничене – Габарево – Сахране – Казанлък, с постигнатите 160 куб. м. дебит, решава за десетилетия напред проблема с водоснабдяването на Казанлък. Решено е и пречистването на отпадните води. Големият ремонт на общинската болница, строителството на поликлиниката, обходният път на Казанлък, удвояването на участъка Казанлък – Тулово, пешеходните и вело-алеи от града до Овощник и Крънското ханче, хотелският комплекс „Казанлък“...

Може ли сега някой да си представи града без тях...?

Повечето идеи, реализирани от инвестиционния екип, ръководен от Кунчев, са идеи на тогавашния кмет Станчо Коев. Длъжността му включва и председателство на т. нар. по това време Общински народен съвет, на който Кунчев е заместник, заедно с още трима други управленци. Идеята на екипа е да се ползват ресурсите на икономиката на Казанлък, на отделните предприятия, за да може в този неокръжен град да има финансиране за големи обекти, давани от властта само на окръжните градове. Екипът успява. На първо място - с помощта на „Арсенал“. Използва се схемата на специалното Постановление 41 на МС, което допуска в промишлените обекти да се включват и социални обекти. Така е решено и водохващането на р. Тъжа, извършено от „Арсенал“ и после прехвърлено на ВиК. Вдигат се 8 детски градини – 5 по селата и 3 в Казанлък: Крън, Шейново, Дунавци, Копринка, ЦДГ на „Гладстон“, в Източното над Старческия дом и до жп-линията в Западното.

За последната градина Кунчев не може да се примири, че вече я няма. Когато видял да се събаря сградата в Западното, умът му не стигал да проумее как нещо, което така трудно е построено, може с лека ръка да се премахне. Поинтересувал се, отговор не получил. „Такива са времената“, разсъждава Кунчев, но това не му помага да приеме разрухата - помни „тичането“ Казанлък – София, ентусиазма и многото труд.

Паметна за него е възловата за бъдещето на ДК „Арсенал“ среща на 13-и юни 1975 г., когато с Иван Панайотов и Петко Влаев отиват при премиера на НБР Станко Тодоров. Битката е за Дома на културата „Арсенал“ в центъра на Казанлък, който да се ползва от всички граждани. Трудна битка: амбицията на казанлъчани надхвърлила очакванията на правителството, обектът бил прекалено голям и скъп. Но срещата, уредена от Пеньо Кирацов, арсеналски кадър, стигнал високите властови етажи на партията и правителството в София и с принос за казанлъшкото машиностроене, била успешна среща. Кирацов помогнал. Принос има и Георги Захариев. А изказването пред Станко Тодоров на Живко Живков, член на Политбюро, станало решаващо.

Живков се изказал много ласкаво за Казанлък, изтъкнал, че това е сериозен град с принос за България, помни и днес Иван Кунчев. За да вдигне големия си дом на културата, „Арсенал“ получил и „Да!“ от шефа на ДСО „Металхим“ инж. Илия Гунчев - без това нямало как да станат нещата. Така борбата срещу правителствените намерения - да се „отрежат“ от идейния проект сериозни части от днешната сграда, протича с успех.

Пълният проект на арх. Коста Кожухаров, получава картбланш.

Почти 20 години по-късно – през 1992 г., ДК „Арсенал“ – като третата по мащаб подобна сценична база у нас, след НДК и Комплекса във Варна, отваря врати за стотици културни прояви и хиляди казанлъчани.


11 метра широка и 5 висока, с дълбочина 12 метра, сцената е съоръжена с хидравлично управление, оркестрина, 50 прожектора, модерно озвучаване. Голямата зала е с 500 места, камерната - със 110. Факт са пълната гама от сервизни помещения, репетиционни зали, дори – ресторант и сладкарница... “Всичко това се ползва и днес, това няма как да не ме прави щастлив“, коментира прекият участник в начинанието ДК „Арсенал“ Иван Кунчев.

Има и от какво да го боли. Отоплението е провалено. Казанлък вече няма ТЕЦ. А той помни усилията, вложени в него. Идеята се разработва още от 60-те години на миналия век. ТЕЦ-ът също е прокаран покрай нуждите на „Арсенал“ с намеренията после да се ползва от всички. Така и става. Но вече го няма.

Има въпроси, на които, според Кунчев: “Няма кой да ти отговори...“.


Времената



Спасението на ДК „Арсенал“ в годините на безпаричие и хоас след 1990-а Кунчев вижда в днешното му управление отстрана на директора Христо Стоянов: “Ако не беше той, щеше да е пълна разруха!“, казва Кунчев. Той помни нелепата идея за деконструкция на облицовката в голямата зала в средата на 90-те, когато било решено, че материалът е пожароопасен: “Как ще е пожароопасен, когато ние доставихме с цената на всичко най-специалното негоримо трислойно ПДЧ, което у нас се намираше изключително трудно и се произвеждаше само за специални обекти единствено в Берковица!“ 4 хиляди кв. м. плоскости по над 20 лв. квадрата, дошли от Берковица за казанлъшкия дом на културата. По специален режим, с валута за 150 хил. лв. на онези пари, били купени вносните тръбички, заедно с проектирането на огромното осветително тяло в голямата зала. Цялото обзавеждане от масивно дърво е поръчано в Шумен...

Тези и още стотици подробности, минали през ръцете му, Иван Кунчев, помни. Но отдавна е на етап: “Ние си караме старините...“.

След ОНС, в началото на 80-те, се връща в „Арсенал“, където признава, че той и други като него са научили много, почти всичко: „Това, което сме научили, няма да се повтори, но – такива са времената. Няма на кого да се сърдим“. Времената го захвърлят извън оръжейницата през 90-те. Работи в „Тексимбанк“. Наученото осем години, като пряк заместник на арсеналския главен счетоводител Иван Кърпачев, му помага много. Както и куп други неща. Затова Кунчев казва, че „Арсенал“ е втората му Академия. Освен наученото в професионален план, животът го научава и на друго: Направеното остава.

То се ползва и ще се ползва, според него, “столетия напред“.