Това е една от големите несбъднати мечти на заслужилия треньор Петър Рахманлиев - Почетен гражданин на Казанлък от 1988 година,
според когото „Арсенал“ трябва все по-силно да влияе на политиката в града.


Вместо визитка:


Срещаме се в навечерието на поредния празник на Казанлък, на който на тържествена градска сесия се обявява и поредният Почетен гражданин - човек с особени заслуги и принос за развитието на града. В различни поприща.
Ветеранът е далеч от тази суета днес. Има си здравословни ядове, които отнемат голяма част от деня му, а и тревогата на делника е изписана на осанката му. Спортистът и стратегът обаче в него са живи. Треньорът и спортният хъс – също. И все така живо се интересува от случващото се в родния му град, има визия за стореното и за проблемите, които трябва да се решават. Забелязал е и такива, до които общинската управа не е стигнала. Пука му. За хората, за града и неговото бъдеще, за ставащото в душите ни, за децата.
Носи с респект и уважение, с мъдрост и чар, товара на годините и нелекия си път. Благодарен е на съдбата си, завела го почти в целия свят „без Португалия и Албания“, но за сметка на това някъде - по десетки пъти. За своите 78 години къта невероятно богат на емоции, постижения, приятелства и предателства живот, записал името си дори и в книгата на недолюбващ го спортен експерт - доайенът на леката атлетика проф. Константин Жалов, отделил му няколко страници.
От брега на изтеклото време, по блясъка на очите му, личи, че е искрен, когато на изпроводяк, намигайки, споделя: „Остаряхме, бе. Просто животът свършва. Но няма за какво да съжалявам“ .

Думи на човек, който ще си остане класически пример на раздаване в името на спорта и любовта към хората в него, на всеотдайност и признателност, почит, доверие, уважение и на всеотдайност към родния край и родината.

Затова и разговорът ни се люшкаше от спомени за спортните времена, славата и постиженията, имената, които е създала, болката по отишлата си без време негова възпитаничка м. с. Цветанка Христова, през злободневието на деня и малките големи задачи на местната власт. За които Почетните винаги остават с отворени очи. Длъжни са да са такива.
Днес, преди поредния розов празник и в навечерието на празника на Казанлък, Почетният му гражданин от 1988 година прави своята лична равносметка.
Поводите за това са много.
Човекът, създал няколко поколения невероятни атлети - хвърлячи, чийто респектиращи постижения по състезанията и до днес си остават класика и ненадскочени, прави и личните си равносметки.
Учудващо, един от най-добрите спортни тактици и стратези твърди, че не се брои за много силен човек, независимо от неизброимите спортни перипетии, преживени в десетилетията спортен живот. Мъдростта на личните му години го е научила на най-важния урок, проверен и изпитан в малкото, но съдържателни политически години в живота му, а именно - „да не правиш на другите това, което сам не искаш да ти бъде сторено“.

От блясъка в очите и бумтенето в сърцето, доловими и през две кафета разстояние, с които превива житейската лента назад, между спортна слава и политика в онези „Костовистки години“ разбираш, че ври и кипи от живот отвътре. И инстинктивно отказваш да повярваш на обобщението му за „един живот на залез“.
Урокът е друг: никое отличие или титла не могат да направят човек Почетен, ако това не е неговата същност. И не титлата създава човека, а човекът изпълва титлите със смисъл и съдържание.
И че е важен не пиедесталът, а пътят до него.


Петър Рахманлиев, един от тримата Почетни граждани на Казанлък за 1988 г., днес живее скромно. Не се оплаква от нищо и за нищо.
Запазил е живо и закачливото си и тънко чувство за хумор, с което ведро намига на живота. Само дето нещо със „здравето го закъсал“. И вярва, че добрите лекари в България все още са тук.
Дели дните си в грижи по съпруга и грижи по внуци и правнучка. Голямата радост на дядо и фамилия.
И без фанфарно да споделя празника и площадната дандания, се радва на почитта и уважението на местната власт. И на всички предишни. Почитали го. „Просто сега времената са такива, че хората са заети, имат много и големи задачи за решаване, не се сърдя, ако някой някъде ме пропусне“, казва ветеранът-треньор и Почетен гражданин.
Търсили го няколко пъти за подкрепа за други предложения за почетни граждани. В актива си имал и два-три градски банкета, в почетното си качество.

Пука му за Казанлък. Много. И е убеден, че „градът е чудесно място за живеене, но как точно ще изглежда, зависи много от нас, жителите му, които имаме за задача да го направим по-добро място“ и че „не бива да оставяме тази задача само на 200 чиновници“.
Още повече, че сега животъ бил много хубав. Имало всичко. Дефицитите били на друго място, според човека, живял в царско, в Живково и в демократично време.
Момчето, което имало две мечти: да стане моряк или лекар.
Животът решил друго: да надскочи татковото желание - да стане „даскал по телесно възпитание“.


сн: Треньорът Петър Рахманлиев със свои възпитаници от няколко поколения


Решението за почетното му гражданство взема тогавашната Градска управа, веднага след края на Олимпиадата в Сеул, където той и двете негови състезателки – покойната Цветанка Христова и Светла Миткова, завоюват медали.
Идеята да бъде Почетен гражданин не се приела веднага и с възторг от тогавашните другари. Чули се и гласове, които припомняли предишни ВИП-почетни. Имало опити да се омаловажи стореното от треньора и състезателките му, сравнявали ги с маршал Толбухин, „който бил минал просто през града“.
Надделял мотивът, че направеното от треньора Рахманлиев и неговите възпитаници е „MADE IN BULGERIA“ и още по-точно - „Произведено в Казанлък“ и сам по себе си фактът заслужавал уважение.
На Олимпиадата в Сеул през 1988 г. състезателката Цветанка Христова постига първи медал за Казанлък. Постижението остава в историята.
За почетното отличие Петър Рахманлиев научава по официален път. Пратили му кожена папка с Решението и Диплом. Изброили даже и заслугите му за присъждането на високото отличие. Нямало церемонии.
Някои даже не разбрали, защото след години известният борец за каузи в Казанлък - Йордан Маринов /Данчо Истината/ споделил намерението си да го предложи за Почетен гражданин. Тогава разнесох решението където е нужно, да се знае, казва днес почетният ветеран.



От вървежа на времето Почетният гражданин на Казанлък днес казва, че е имал десетки възможности да заживее щастливо, реализирано и много по-добре на друго място, да си избере нова родина, но нито за миг не е имал колебание какво да направи по въпроса. Въпреки примамливите оферти на индийци и японци във време, когато в родината оценяват труда му на 170 лева, в Азия му предлагат 4 хиляди долара месечно. Отишъл, постоял 4 месеца и се върнал.
Аз съм си от Казанлък и тук ще остана, категоричен е днес именитият казанлъчанин, създал плеяда спортни имена:

Цветанка Христова, Светла Миткова, Антоанета Тодорова-Селенска, Лютвиян Моллова, са само част от тях.
В личния си треньорски актив е записал: 58 републикански шампиони и 19 балкански, един златен, два бронзови медала от Световни първенства, сребро и бронз от първенствата на континента в зала, злато и бронз от Световните студентски игри, първо и трето място от Гран при. Готвил казанлъчани за "три истински и други неистински", както си ги нарича самият той, олимпиади.


От спорта в политиката:

И такъв опит трупал. Кратко. Като общински съветник, зам.-областен и областен управител на Стара Загора.
Не му харесало. Не останал.
„Политиката разделя хората. Едни те критикуват, плюят, други си го връщат. Но свестни хора има навсякъде, във всички партии. И боклуци има навсякъде. Никой няма право и не бива да си приписва права за това, че добрите са само в една политическа боя“, убеден е ветеранът – треньор, политик и личен гражданин на Казанлък.

Няма обща рецепта за кацата и меда и ваксината от облажването. Всичко било въпрос на лични принципи и морал. На воля да устоиш на изкушенията. На характер. За себе си казва, че се е опазил. И „нищо не приватизирал“. Но помни най-наглите опити за кацата с меда.

Ставало въпрос за приватизацията на апетитен имот на пъпа на Стара Загора. Занижена оценка, той се усъмнил, поискал нова, в качеството си на областен управител тогава. Тогава го посетил отговорен високопоставен фактор и предложил. Много пари. С идеята да размисли върху отмененото си решение за оценка на предприятието. Изгонил молителя с чантата с пари. Въпреки високия му политически ранг. Повече не опитали.
Никой никога повече не опитал.
Отказал и да депутатства в новите времена. Не ставал за тази работа и дал път на младите. И не съжалява за това.
И висок спортен пост отказал. И научна титла да гони. Предпочитал треньорската си работа и лекциите в чужбина. И усещането да е полезен и силен в своето поприще. И да живее скромно.

За Казанлък…
Харесва си го. Красиво място е. Климат, природа, забележителности. „На високото - Бузлуджа, в ниското – язовир. Куп възможности са това. И трябва да се оценяват, да имат хората очи, да ги виждат тези дадености и да ги пазят и развиват. Казанлък някога е станал град заради „Арсенал“. Сега пък стана едно малко чудо - да търсим работници от други места. А имаше и трудни години, в които се карахме със синдикатите за всяко едно съкращение там. Сега се радваме на успехите, на социалните придобивки, макар и малки, са си голям плюс“.

... и Общината ...


„Хората мърморят: такава Общината, онакава Общината. Ами ти какво правиш за общината? Хвърлят цигарата, рушат. Някой трябва да върви след теб да мете. Не става така град“, отсича ветеранът, според когото се „направиха доста неща, но може още“. Като например физкултурни салони на двете големи училища без такива - на Хуманитарната гимназия и на ОУ „Мати Болгария“. За да не се осакатяват часовете по физкултура, с по 3 класа в едно помещение. И варианти за пари можело да се намерят, „министърът заделил 140 млн. лева за спортни цели“. Въпрос на приоритети било.
С кмета си имали взаимното уважение.
„Да се осмисли, да се кандидатства по програма, да се поеме инициативата за това. Да се помогне от Общината. Това е един голям проблем на града - децата да могат да спортуват“.

сн: С непрежалимата Цветанка Христова

... и паметната плоча в нейна чест, по инициатива на П. Рахманлиев и съратници


За малките проблеми на Казанлък ..
.

„Надлезът за „Арсенал“. Не е разчертан. Малко бяла боя ще реши въпроса. Има и проблем, тънкости с включването и от „М+С – Хидравлик“ по пътното платно. Не се виждат. Стават доста инциденти. Сега чертаят центъра. Добре. Но да се отдели боя и за тези невралгични места.
Има какво да се огледа.
После Общината може да направи малки проекти за междублоковите пространства, които да се облагородят с труд на живеещите там. Да се почувстват хората ангажирани. Не така, наготово. Така не се цени и не се пази. Само се иска. Но, когато ти си дал труд, е друго. Може Общината да осигури суровината, да направи тези малки проектчета, но да ги реализират самите хора“.

За Големите проблеми на Казанлък…


Три са големите казанлъшки язви: ТЕЦ-ът, Млекопреработвателното предприятие и бившият Месокомбинат. Да, частни са, но може да се потърси законова форма, за да се облагородят тези терени, счита Почетният гражданин. Още повече, че и трите градски язви били на пътища, по които минават туристи, външни хора. „Грозни са тези гледки. Това са тежки проблеми за Казанлък, изискват генерални решения, не е като да направиш градинка или път за велосипедисти“.
„Арсенал“ трябва все по-силно да влияе на политиката в града, според Почетния гражданин. Защото, „който плаща, той и поръчва музиката“.

И за някои други проблеми…

Да не се плаща на общинските съветници. Ще му се да има повече каузи и идеали, повече работа за общественото благо, отколкото мисъл основно за парите, които идват като страничен доход. Работата за хората и обществото не може да са страничен доход, убеден е ветеранът, според когото в местните съвети следва да има по-малко на брой, но по-качествени хора. И повече да се питат гражданите за важните градски работи. Още работела и формулата „местен, свестен и известен“, но с приоритет на известните. Другото оставало по-назад и не било добре.

Кой да става Почетен гражданин?

„Оставилите диря, сторилите нещо за града. И да не го чувстват като задължение. „За себе си го приех като стимул да живея още по-смислено. Да внимавам какво впечатление оставям, какво правя и какво говоря. Почетните граждани трябва да са хора, които да искаш да следваш. Уважавани“.
Не познава тазгодишния отличен с високата чест. Надява се градските старейшини да са преценили точно и вярно. Но е за по-широката дискусия и градското обсъждане. Сега някак хората били встрани от този момент на града.
Няма своя формула за решение на задачата: Никой не е пророк в собствения си град.

Така било в целия свят. Не е местен патент. Нито само български. Ценят хората някъде другаде, а не там, където са им корените.
Той самият бил най-силно оценен в Индия. Изключително богат човек го наел да стане личен треньор на неговата дъщеря и да я подготвя за високи спортни постижения.
Прибира се бързо. Индиецът обаче държи на треньора и праща щерката на подготовка тук. Остават изумени от състоянието на спортната ни база. Бълхи изпохапали дъщерята. Върнали се отново в Индия. Това е един от големите му кореняшки срамове. Отвъд спорта. Индийската му сага е класически пример за приказката за местните пророци.
И тук се чувствал уважаван. И удовлетворен от Казанлък.


Казанлъшката Ахилесова пета?

„Не успяхме да направим Казанлък областен център през 90-те, в мандата на Иван Гороломов като кмет. Имало много основания, достатъчни това да стане. Просто голямата власт се уплашила. Не събрали кураж, да не повлече крак Казанлък и за други такива градове. Тропали на много порти: премиерска, вицепрезидентска, в парламента. Професор Генчо Начев, също Почетен гражданин, и той удрял рамо. Не пробили.
От позицията на днешното време Почетният гражданин Петър Рахманилев е убеден, че, „ако това бе станало, Казанлък щеше да има съвсем други перспективи за развитието си като град“.
И това отчита за себе си като най-голям граждански неуспех.

Дразни се от всевъзможни класации за най-добри градове и други, в които Казанлък отсъства. Независимо от мащабите си и постиженията като град. Дразнят го и хилядите автомобили по улиците на малкия, уютен и красив град.
„Да слязат от автомобилите си хората, да походят малко пеша, за да видят казанлъшките хубости и дадености. И да срещнат поне по един познат човек на улицата“, изригва треньорът. И се надява след това да им пука с една идея повече за града.

В Сегашното време...


Няма неудовлетвореност. Нито натрупана болка, обида, горчивина.
Нито жалба по нещо пропуснато.
Съжалява единствено, че живял в другото време, когато пътуванията зад граница по състезания и олимпиади били цяло изпитание за треньори и спортисти отвъд Желязната порта. Пълен е с такива житейски реални абсурди по летища и чужди митници, които само нахъсвали повече момичетата му за нови успехи, които изправяли стадионите на крака.
Изтекло, сбъднато време…
На финала на срещата събираме кураж да провокираме съдбата.

С банален късмет от кафе.
Заковава: „Ден след ден, все хубави дни!“