На дневен ред Моралът: Страх ли е новото име на Европа?
Един бял бус. На летище София. Пълен с експлозиви? – именно. Не високите доходи, не престижните университети, не чистите градски улици и не равните тротоари днес напомниха на българите, че са европейци. Не! – защото нито доходите у нас са високи, нито улиците чисти, нито – тротоарите гладки като коледна пързалка. За 26 години нещо като демокрация, горните така лелеяни знаци за европейско самочувствие така и не белязаха нашенския ни делник. Усещането, че сме хора – европейци липсваше. ….ше. До днес. Когато столичните служби по сигурността бяха вдигнати на крак, заради потенциална заплаха от бомбен атентат на Аерогара – София. Вярно е, че премиерът тарече хората, предизвикали паниката „банда некадърници“. Но едва ли некадърност е причината за сериозните действия към една, оказа се, фалшива тревога. По скоро се действаше под страх.
„Има взривно устройство в белия бус на Терминал 1“, съобщи Даниела Велева от пресцентъра на аеропарка след сигнал, подаден към МВР в 13 на обяд. И цялата „жалба“ из коментарите по фейсбук от последните дни, че, видите ли, не сме обект на реална заплаха, щото ИДИЛ харесвала бирата ни, увисна като нелепица из фийда на милиони постове. Има неща, с които шега не бива. Като Бог, например. Особено, когато става дума за пророк, с чието име на чело се стреля. Безразборно, но за сметка на това – до смърт. За Европа карикатурите в Шарли ебдо бяха интелектуална закачка. Но за други – обида до кръв. В началото на 2015-та светът се раздели за сетен път. Не на бедни и богати, не на умни и глупави, не на образовани и необразовани, не на красиви и грозни…Раздели се на християни и войнстващи мюсюлмани. На свободни и несвободни в мисълта си. На „Те“ и „Ние“. На живот и смърт. Който не го разбра веднага с Шарли ебдо, се наложи да го проумее сега, с трагедията в Батаклан.
Кой е добрият – свободният европеец, който обикаля света, куфее по рок концерти и иронизира в карикатурен рисунък? Или – боецът за вярата, заради която слага жертвен колан взривове на кръста си и е готов да я наложи с цената на чуждата и даже своята смърт? Кое е зло – да свалиш самолет, който нарушава въздушното ти пространство или дръзкият опит да навлезеш в чужда територия, секунди, след като си пуснал бомбите върху подплашени от войната хора, организирани по принудата на лошата си съдба, да водят партизанска война?
Кой е героят ? – достойният, този с високата чест? - пилотът, отстрелян миг, след като е пуснал смърт от високо или точният стрелец, свалил неговия вражески самолет над собствената си територия…
Кое е по-справедливо – да отвърнеш на войната с война или да въздадеш мир?
Не е ли цинично, вместо смешно, да бъзикаш като пиячи на бира хора, чиято религия не позволява алкохола? - не е ли това ужасно неуместна закачка с войни на смъртта, които е ясно, че ще възприемат това като уронване на тяхното достойнство?... Може ли това да бъде причина за появата на утре или вдругиден на някакъв друг – условно казано „бял автобус“, този път – истински опасен?
Добро и зло. Живот и смърт. Страх. Вяра. Свобода. Бог. Чест и достойнство…Справедливост. Страдание – Болка. Все въпроси на морала. Такива, които през 26-те години преход постепенно заместихме с „доходи“, „богатство“, „бедност“, „работа“, „криза“…
Но нелепата смърт на невинни младежи в Париж ги върна отново в дневния европейски ред. А един бял микробус - днес в дневния ред на България. Може някому тая паника да изглежда пресилена. А на друг – навременна предпазливост. Последното, което сме си мислели на прага на т.нар. „преход“, е мисълта за един натъпкан в бомби автобус на българската врата към Европа - Аерогара София… Но днес страхът от него се появи. И вече няма голяма разлика между нас и оключените миналата неделя в Брюксел по домовете си белгийци, оглеждащите се под страх сред тълпите на парижкото метро или евакуираните стреснати германци на стадиона в Хановер преди десет дни.
Страх ли е новото име на Европа? – или Страдание - Болка? Вече и ние мислим по това.
Моралните казуси имат лошото качество да нямат еднозначен отговор. Но имат огромно предимство – замислят. За дълго. Като картина на Мунк, чийто вик продължава да раздира небето над Европа сто години по-късно.